Идеята за екологична грамотност навлезе в международния дебат в началото на 90-те години и бе част от по-широката тенденция за постепенното зараждане на мисълта за устойчивост, въведена през предходното десетилетие под егидата да ООН, когато през 1983 г. Общността учреди Световната комисия по околна среда и развитие (СКОСР) (известна също като Комисията „Брунтланд“ по името на нейния председател) с нареждане да бъдат търсени отговори на нарастващата негативна екологична взаимозависимост, представлявана от екологичните кризи на глобално, регионално и местно равнище: парников ефект, изтъняване на озоновия слой, киселинни дъждове, загуба на биоразнообразие, ерозия на почвите, дезертификация, обезлесяване, замърсяване на моретата, градско замърсяване, изхвърляне на отпадъци и т.н.

Заключенията на СКОСР, публикувани през 1987 г. с доклада, озаглавен „Нашето общо бъдеще“ (WCED 1987), предлагат на вниманието на целия свят концепцията за устойчиво развитие като стратегически и универсален подход за съчетаване на три фундаментални измерения на човешкия прогрес, които твърде дълго са били разглеждани като отделни и автономни, ако не и в конфликт помежду си: икономическото, като способността за гарантиране на доходи, печалба и труд; социалното, като способността за премахване на неравенствата, за насърчаване на социалното сплотяване и повишаване на качеството на живот; екологическото, като възможността за поддържане на качеството и възпроизводителността на природните ресурси, за обогатяване и подобряване на историческото, художественото и културното наследство.

Докладът „Нашето общо бъдеще“ се явява основата за „Програма 21“, одобрена на Конференцията на ООН по околна среда и развитие в Рио де Жанейро през 1992 г., и нейната Глава 36, посветена на образованието, преразгледано с оглед на устойчивото развитие (UNESCO, 1992). След приемането на „Програма 21“ от големи международни и национални организации ЮНЕСКО променя своята програма за екологично образование (1975-1995) на „Образование за устойчиво развитие“ (UNESCO, 1997). Тъй като концепцията за устойчиво развитие повлия и реорганизира процеса на екологичното образование, самото устойчиво развитие бе счетено за образователна област (напр. Образование за устойчиво развитие, ОУР (Bonnett, 2002; Gonzalez-Gaudiano, 2005; Stevenson, 2006).

Както обаче винаги се случва при дефинирането на нови идеи и подходи, които оказват влияние на политиката и обществото, проблемите на устойчивостта и екограмотността намират корени по-назад във времето. Именно през 60-те и 70-те години на миналия век започват да се появяват нови културни течения, като докарват със себе си проект за трансформиране на индустриалното общество, който обръща повече внимание на насърчаването на правата на човека, социалната и икономическата справедливост и зачитането на природата (Mascia, 2014).

Именно през тези години се развива силно взаимодействие между научния екологизъм, международни междуправителствени органи и неправителствени политически сдружения, характеризиращо се с публикуването на някои научни анализи (Римски клуб (англ. Club of Rome), Проект за модели за световен ред (англ. World Order Models Project), Институт за световно наблюдение (англ. World Wacht Institute), ...), които инициират дебата за кризата на индустриалното общество и за засилването и диверсификацията на действията на международните органи.

През 1972 г. бе публикуван известният доклад на Римския клуб „Границите на растежа“ (Meadows, 1972), който отправя ясно и в някои отношения драматично послание към международната общност относно неустойчивостта на ритмите на растеж и консумация на ресурси на човешките общества. Същата година в Стокхолм се проведе Конференцията на ООН за жизнената среда на човека, която насочи вниманието на целия свят към екологичната ситуация в планетарен мащаб, като даде начало на Програмата на ООН за околната среда (англ. United Nations Environment Programme, UNEP), която впоследствие става истинската движеща сила на екологичните дейности на ООН за години напред.

В научната сфера литературата се обогатява чрез реинтерпретация на действителността в светлината на системния подход. Понятието ентропия се възприема и преразглежда, защото съдържа в себе си концепцията за деградация, невъзможността за повторно използване на даден ресурс и смърт чрез деградация: въз основа на втория принцип на термодинамиката започваме да преразглеждаме икономиката, връзката между екологичните системи и икономическото развитие, технологията с ефективност от втори ред (Georgescu-Roegen 1971, Odun, 1970). Мисълта за комплексност се възприема като положителна изследователска ориентация при изучаването на проблемите на околната среда, тъй като изглежда отговаря по-добре на необходимостта от интердисциплинарен подход, характеризиращ този тип изследвания. Комплексното мислене ни подканва да разсъждаваме от гледна точка на откритост, съвместно присъствие дори на противоположни явления и корелацията между тях, в рамките на цялостна организация на естествената реалност, която никога не се свежда напълно до теории и когнитивни принципи, но винаги поддържа граница на неопределеност и несигурност.

В медицинските науки се утвърждава позитивна концепция, уповаваща се на благосъстоянието на човешкото същество в неговите множество аспекти – физически, мисловни, духовни и социални отношения, съгласно която факторите, определящи подобрението на здравословното състояние на населението, не произтичат само и единствено от напредъка в медицинските грижи, а главно от квалифицирано културно, социално, икономическо, продоволствено развитие в здравословен и екологично балансиран контекст на околната среда (Lalonde, 1974).

В социалните науки съществува подход, целящ създаване на предварителна представа за появата на ново общество, дефинирано като постиндустриално, постмодерно или информационно общество, като последствие от промените, засягащи всички области на живота, и където социалните проблеми стават все по-важни (Touraine, 1970).

В педагогическата сфера през 1969 г. изразът екологично образование бива въведен за първи път от Факултета по природни ресурси и околна среда (англ. School of Natural Resources and Environment, SNRE) на Мичиганския университет, а през 1977 г. в Тбилиси, Грузия (СССР), се провежда Първата световна междуправителствена конференция по екологично образование. Заключителното изявление посочва, че основната цел на екологичното образование е „да накара отделните личности и общността да разберат сложността на околната среда, както естествена, така и създадена от човека, поради интерактивността на нейните биологични, физични, социални, икономически и културни аспекти... да придобият знанията, ценностите, поведението и практическите умения, необходими за отговорно и ефективно участие в превенцията, решаването на екологични проблеми и управлението на качеството на околната среда“ (Декларация от Тбилиси).

Дори етическо-философското размишление, изхождайки от изначалните и крайните ценности, на които се основават всички действия на човечеството, с все по-голяма енергия поставя под въпрос антропоцентричните виждания за живота в търсене на по-дълбоки и по-правилни отношения между човека и цялото творение. С течение на времето, като пряко следствие от социално-културната и екологичната еволюция на нашата епоха на култура, други гледни точки, които търсят преодоляване на противоречието човек–природа, се припокриват със западната философска гледна точка за човека като господар на природата, свойствен на индустриалния производствен модел, основан на идеологията за неограничен растеж и интензивното използване на енергия. В това направление парадигмата на комплексното мислене представлява научен принос за опит да се отиде отвъд алтернативата между антропоцентризма и биоцентризма, тъй като човекът и околната среда формират система от взаимоотношения с висока интензивност. Всяко човешко същество не само се облагодетелства от природата, а се явява интегрална част от нея и принадлежи де факто и де юре към природния свят. Комплексното мислене ни подтиква да разгледаме единството на индивида с околната среда, без да изпускаме от поглед неговото непредвидимо разнообразие и специфичност (Mascia, 2014).

Този нов културен и научен климат, характеризиращ се с критика на доминиращия модел на развитие, също е резултат, и не по второстепенен начин, от нарастващата загриженост относно влошаването на природната среда. През 60-те години и още повече през следващото десетилетие, поради многобройните ядрени тестове и безразсъдната употреба на пестициди (ДДТ), започва да се възприема, че ефектите от освобождаването на радиоактивни вещества и химични съединения в околната среда имат глобални последици, които не могат да бъдат ограничени до съответните съседни области. Метаболизирането на тези нови вещества в растенията, транспортирането им до реки и морета посредством водоносните хоризонти, навлизането им в хранителната верига, така че с нарастващи концентрации достигат домовете на хората, показва, че всяко действие върху природната среда поражда нелинеен и нелокален отговор и предизвиква неочаквана и трудна за предвиждане верига от реакции. Започваме да разбираме съществуването на екологична взаимозависимост: Земята е „глобален уникат“, съставен от непрекъснатото взаимодействие между живите същества и неживата среда. Животът на всеки организъм е част от мащабен процес, включващ метаболизма на цялата планета (Commoner, 1972).

Нарастващото съзнание, че човешките същества не са независими от природата, а са част от нея – всеки човек, както казва Морин, е „100% култура и 100% природа“ (Morin, 1990) – задължава човешките общности в своите артикулации да развиват нови знания, които могат да направят човешката среда съвместима с природната и културната еволюция с естествената.

В това направление през 90-те години на миналия век и първото десетилетие на ХХІ в. се наблюдава ускоряване на изследванията, анализите и размислите в посока разбиране на устойчивостта чрез все по-точен капацитет за събиране и обработка на нарастващо количество данни за околната среда, както и все по-прецизно разчитане на взаимовръзките между природните и социалните системи. Именно в този период започваме да говорим за науката за устойчивост като естествена еволюция на схващането за комплексност, която се определя от геолога Пол Х. Рейтан като „интеграцията и прилагането на знанията за Земята като система, получени особено от холистични и исторически науки (като геология, екология, климатология, океанография), хармонизирани със знанията за човешки взаимовръзки, произтичащи от хуманитарните и социалните науки, насочени към оценка, смекчаване и минимизиране на последствията, както в регионален, така и в глобален мащаб, от човешкото въздействие върху планетарната система и обществата“ (Reitan 2005).

Основното място за разработване на тази нова научна парадигма е представено от взаимодействието между четирите основни международни изследователски програми за глобалните промени: Международната програма за геосфера и биосфера (англ. International Geosphere–Biosphere Programme, IGBP), Международната програма за човешките измерения за глобалните екологични промени (англ. International Human Dimensions Programme, IHDP), Световната програма за климатични изследвания (англ. World Climate Research Programme, WCRP), Международната научна програма за биоразнообразието (Diversitas). Организацията на обединените нации разчита на тази международна научна координация за извършване на Оценката на екосистемите за хилядолетието (англ. Millennium Ecosystem Assessment, 2005), която представлява най-авторитетният и пълен глобален доклад за състоянието на екосистемите на нашата планета. Наред с други неща, този доклад въвежда концепцията за така наречената екосистемна услуга, която признава фундаменталната роля, която природните процеси (кръговрат на водата, регулиране на климата, фотосинтеза ...) играят за повишаване на благосъстоянието и качеството на живот на хората и общностите.

Други международни изследователски екипи са част от Междуправителствената експертна група по климатичните промени (англ. Intergovernmental Panel on Climate Change, IPCC), която наблюдава и валидира научните изследвания върху изменението на климата и глобалното затопляне, а в Европа – Европейската агенция по околна среда (англ. European Environment Agency), която наскоро публикува нова оценка на състоянието на околната среда на континентално равнище.

В същата насока са и проучванията върху екологичния отпечатък на Глобалната мрежа за човешкия отпечатък (англ. Global Footprint Network) и „планетарните граници“ на Стокхолмския център за устойчивост (англ. Stockholm Resilience Centre). От 2009 г. последният анализира въздействието на глобалните закономерности на производство и потребление върху Земята като система, разделена на 9 подсистеми (изменение на климата, интегритет на биосферата, промяна в биогеохимичния кръговрат на азот и фосфор, подкисляване на океана, земеползване и водоползване, изтъняване на озоновия слой, дифузия на аерозоли в атмосферата и химическо замърсяване), представляващи граници, които трябва да се спазват, за да се поддържа качеството на живот на хората днес и утре в рамките на едно „безопасно оперативно пространство за човечеството“. За четири от тези подсистеми – изменение на климата, интегритет на биосферата, кръговрат на азота, земеползване, безопасното оперативно пространство вече би било прекрачено с риск от причиняване на необратими промени в земната екосистема, чиито последици за биофизичните и социалните системи са все още неустановени.

Появата на наука за устойчивост придружава и стимулира прогресивното политическо, икономическо и културно осъзнаване на необходимостта от насърчаване на интегриран подход към различните измерения – икономически, социални и екологични, които определят еволюцията и прогреса на обществата. Научните и технологичните изследвания позволиха да се разработят инструменти, способни да разбират с все по-голяма точност както нивата на въздействие върху околната среда, така и необходимите действия за намаляване на потреблението на природата от човешките общества. Позоваването е на екологичните показатели и по-специално на екологичния отпечатък, който изчислява тежестта на дадена общност по отношение на биологично продуктивната територия. Други примери са разработването на инструменти за екологична ефективност и измерване на консумацията на природа от индустрията, разработването на системи за екологично счетоводство за институции и организации в най-широк смисъл, мерки за напредъка на обществото и преодоляване на БВП като единствен инструмент за отчитане за благосъстоянието на дадена държава и общност (Комисията Щиглиц—Сен—Фитуси относно измерването на икономическите постижения и социалния напредък).

Най-важният етап днес е „Програма 2030“, одобрена от ООН през септември 2015 г., която превръща устойчивостта в референтна парадигма за хората и планетата за ХХІ век, като признава, че за да се отговори на сериозните текущи проблеми (не само екологични) и да се поеме по непорочен път към подновен просперитет, е необходимо задълбочено да преосмислим връзката с природната среда и нейните ресурси, от които зависи целият набор от човешки права както в рамките на едно поколение, така и между различните поколения (Jackson 2015, Sachs, 2015).

„Програма 2030“ съдържа 17 цели за устойчиво развитие (ЦУР), които трябва да бъдат постигнати до 2030 г., разпределени в пет основни измерения: хора и общности, околна среда и природни ресурси, благосъстояние и социално качество, мир и сигурност, партньорство и глобална солидарност. Те, взаимосвързани и неделими, са ориентирани към подкрепа на достойнството на човешкото същество като основно и универсално право, което ангажира всички сегменти на обществото за пълното му постигане, в рамките на по-балансирана връзка с природната среда. ЦУР са свързани със 169 цели, които, от една страна, определят съдържанието на всяка цел, а от друга, представляват един вид оперативно ръководство за разработване и дефиниране на политики и стратегии на национално и международно ниво.

Сред характеристиките, които правят „Програма 2030“ новаторски документ, са: неговата универсалност, тъй като търсенето на устойчивост засяга всички страни, както северни, така и южни; търсенето на решения, които отчитат териториалните, икономическите, културните характеристики на всяка държава, които трябва да бъдат постигнати чрез широк процес на участие на местните заинтересовани страни; интегрираната визия за проблемите и решенията, които трябва да бъдат активирани за постигане на устойчиво развитие (Giovannini 2018).

В тези няколко страници се опитахме да опишем по синтетичен и със сигурност неизчерпателен начин социокултурния контекст, в който размисълът за екологичната грамотност, въведен през 90-те години на миналия век от D.W. Orr и F. Capra, като принос за справяне с голямото предизвикателство на „изграждането и култивирането на устойчиви общности“, което трябва да създаде широко разпространена компетентност, че в Общия дом на Земята всичко е свързано, всичко е сродно, всичко е скачено, едни и същи изследвания на общото благо трябва да поемат нов хоризонт, тясно свързан с необходимостта от дълбоко предефиниране на отношенията между хората и природната среда и в същото време отношенията на солидарност между хората и общностите (Mascia, 2019).