Въведение

В глава 4 се утвърждава първостепенното значение на екосистемните услуги (ЕУ) за опазването на екосистемите, свързващи човека и природата, от деградация и загуба на биологичното разнообразие. Именно тези „услуги“ ни помагат да се борим с отрицателните антропогенни въздействия върху екологията на планетата и да се опитваме да компенсираме настъпилите вредни въздействия. Човечеството трябва да продължи да се възползва от природните ресурси и дори да увеличи ползи, в определени граници, без обаче да застрашава природата (а оттам и себе си) или трайно да нарушава основната ѝ функция.

В настоящата глава тези цели на екосистемните услуги се разглеждат за пореден път, като се аргументира теоретичната им основа, базирана на фундаментални знания за общата теория на системите, или по-точно – на основните хипотези от теорията за сложните и динамичните системи, които са от значение както за социалните системи на човешкото общество, така и за природните екосистеми. Стремежът ни е да запознаем читателя с т.нар. „системно мислене“, като изхождаме от разбирането, че системно-теоретичните понятия едва ли са интуитивно разбираеми за всеки, който не е професионално запознат с тях, така че неразбирането им може да причини недоразумения. В този контекст тук ще представим не само теорията на „социално-екологичните системи“, но и ще очертаем особеностите, които отличават сложните и динамични системи от други (несистемни) обекти – като прости предмети (камъни, инструменти и др.). Ще представим някои епистемологични и методологични проблеми, с които се сблъсква всяка теория на системата, и ще определим кои са онези елементи, които теорията трябва да обясни, както и кои отделни компоненти – на системата (или дори на няколко системи, свързани помежду си) – и техните взаимодействия трябва да се моделират в рамките на единна схема.

Всички тези задачи са свързани с разбирането, че теорията на системите не само моделира и анализира динамиката на отделни (изолирани) системи във взаимодействието им със заобикалящата ги среда, но и се интересува от сложното взаимодействие на повече от една системи, които са взаимозависими една от друга и са зависими от околната среда – чрез изследване на вътрешните влияния, които всяка от тези системи оказва върху другите. Това значи, че системната теория разглежда взаимовръзките между различните системи така, сякаш става дума за взаимодействия между компоненти на една „суперсистема“, но без да пренебрегва съответните характеристики на всеки „компонент“ (тоест на всяка подсистема).

През последните десетилетия в рамките на този транс- или междусистемен подход се появи и теорията за социално-екологичните системи (СЕС) – именно тя е най-важна в нашия контекст, в който човешките системи (общества) и екосистемите (природата) са взаимосвързани. Подходът на теорията за СЕС е „интегративен“, тоест тя изследва и моделира причинно-следствените връзки на системите от различен тип.

Най-общата дефиниция на „социално-екологична система“ (СЕС) гласи: „Социално-екологичната система“ е система, „която включва социални (човешки) и екологични (биофизични) подсистеми, които се намират в отношение на взаимодействие“ (Harrington et al. 2010: 2773). В такава „приспособима система“ геофизичните и биотичните фактори, от една страна, и социалните и културните фактори, от друга, си взаимодействат по такъв начин, че дадена СЕС да може да функционира гъвкаво и устойчиво – всичко в тази система е в състояние на „вечен кръговрат“, при който нищо не се губи, поне във веществено отношение, защото освободената материя веднага се завърта обратно в цикъла. Динамиката на тази система се задвижва от енергията на слънцето и силата на земните недра (дори ако първо трябва да бъде „освободена“ от полезните изкопаеми). Всичко в тази система е във взаимодействие: както в рамките на екосферата, така и в човешката сфера, но и между двете сфери: човекът влияе върху природата, а природата – върху човека, и макар да изглежда, че човекът контролира природата, в действителност той само си взаимодейства с нея. Човекът не може да избяга от природата, но и природата не остава незасегната от дейността на човека – ако изобщо се налага да сравняваме човека и природата, защото разграничението между двете всъщност е свързано единствено с идеологията, която класифицира и оценява всичко „нечовешко“ от гледна точка на човека (т.нар. „антропоцентризъм“). Днес обаче, макар науката все още да не е „ценностно независима“, доколкото се подчинява на човешките интереси, научният подход поне се стреми към обективност (към „поглед от нулата“), чрез който преодолява едностранчивостта на субективния поглед, доколкото критично оценява този човешки поглед и се опитва да го избегне. Дори и само поради нуждата от този обективен поглед се нуждаем от науката – поне ако искаме да разберем взаимодействията между природата и човека във възможно най-непредубедена перспектива. И тук именно изследователските подходи от различните области на СЕС (и емпиричните изследвания, базирани на тях) ни доближават до необходимото комплексно разбиране на социално-екологичните взаимоотношения по начин, който отговаря в пълна степен на сложността на тези взаимоотношения.

Същевременно целта ни не е да проследяваме историята на подхода на СЕС във всичките му многобройни посоки, а по-скоро да представим онези хипотези и изводи, свързани с практиката, които са необходими за повишаване на „обществената информираност“ по отношение на устойчивото развитие, опазването и обновяването на природните ресурси и поддържането на благоприятни условия на живот. Тази глава е разделена на части: „Теоретична рамка“ (6.1.) и „Системни показатели“ (6.2.).

• Част 6.1. (с автор: Райнер Паслак) изследва следните основни въпроси:
• Какви са причините да разглеждаме света като една социално-екологична система?
• Кои са най-важните характеристики на комплексните динамични системи в обществото и природата?
• Какви са целите на теорията за „социално-екологичните системи“?
• Част 6.2. (с автор: Юрген Симон) търси отговорите на следните въпроси:
• Кои показатели („ключови инструменти“) използва теорията за социално-екологичните системи?
• По какъв начин тези показатели могат да подпомогнат мониторинга на социално-екологичните системи?

6.1. Теоретична рамка

6.1.1. Комплексните взаимоотношения между човека и екосистемите

Живеем в изключително сложен и динамичен свят и е трудно да разберем разнообразието от компоненти и тяхното сложно взаимодействие, в рамките на което се изгражда онова, което наричаме „реалност“. В хода на напредващата глобализация в областта на икономиката, политиката и културата светът се „оплита“ в огромна и неуправляема мрежа от връзки, по която денонощно преминават безброй хора, стоки и данни. И макар да действат множество международни споразумения, които се опитват да подредят и регулират тази „джунгла“, процесът си остава „див“ и нерегулиран, тъй като в условията на повече или по-малко неолибералните икономически системи, особено на Запад, дейността на транснационалните компании се подчинява предимно на критериите за ефективност на бизнеса и възвращаемост, а те се възползват от всяка предоставена им възможност, за да разработват повече и по-печеливши продукти и да навлизат на нови пазари.

Да вземем за пример земеделието, на което разчитаме да изхранва нарастващото световно население в контекст на усложняващите се условия за постигане на здравно и социално благополучие. Земеделието достига до все повече области по света – всички онези, които могат да бъдат обработвани и използвани. Нито „невидимата ръка“ на пазара (доколкото изобщо такава съществува), нито различните международни общности могат да упражнят ефективни регулаторни функции и да противодействат на напредъка в земеделието. Така се оказва, че икономическата глобализация на земята напредва до голяма степен „на сляпо“, т.е. под формата на самоорганизиращ се процес с множество участници, които противопоставят и своите собствени, често конкуриращи се интереси. Разбира се, всяка отделна компания и всяка държава преследва собствените си цели организирано, т.е. системно, рационално и планирано; съществува и правна рамка, която трябва да се спазва почти навсякъде (разбира се, има ги и т.нар. „данъчни убежища“, които дават голяма свобода на икономическите субекти). И все пак в най-общ план многото начинания на безбройните участници в процеса се конкурират в комплексна среда; не е необичайно глобалните икономически взаимозависимости да се окажат дотолкова непрозрачни, че да отключат движения, особено на финансовите пазари, чрез които да се опитат да избегнат контрола и които могат лесно да потопят системата в хаос. Международният туризъм например, който също е индустриално организиран, в голяма степен допринася за този глобален процес, т.е. не само държавите и компаниите, но и всеки един от нас участва в напредващата глобализация и има принос за нейните „странични ефекти“ върху обществото и природата, въздействия, чиято роля и посока е трудно да бъде оценена достатъчно задълбочено към момента. Тази комплексност е присъща на сложните системи, при които винаги се случват много и различни неща едновременно и могат да възникнат несъответствия, несъвместимости, но и да бъдат изградени връзки (временни съюзи) и припокривания. По този път обаче може да възникнат и редица рискове или нежелани тенденции, които понякога се разпознават прекалено късно и се оказват трудно контролируеми.

Този процес е придружен от технологизация във всички сфери на живота и в най-отдалечените ъгълчета на земното кълбо, дори в дивите природни резервати. Неконтролируемият „глад“ на човешката цивилизация за все повече и по-качествени потребителски стоки, както и за все по-свързана и ефективна инфраструктура, пътища и канализация, индустриални и жилищни комплекси, енергоизточници и суровини, е предпоставка не само за все по-тежката експлоатация на природата, но и за ръста в търсенето на енергия и суровини и за разработването на нови водни и суровинни ресурси и на начини за по-тясно и интензивно взаимодействие между човека и природата. Отрицателните последици от тези тенденции са добре известни: „запечатването“ на почвите, замърсяването на водите, изчезването на животински и растителни видове и изменението на климата са само най-популярните и мащабни последствия от загубата на баланса в отношенията между човека и околната среда. Междувременно както „границите на растежа“, така и разходите за поддържане на околната среда става все по-осезаеми. Нарастващите екологични разходи съвсем скоро биха могли да секнат апетита ни за просперитет и икономическо богатство и да опустошат цели икономики. Затова и все по-често се чуват призиви, че трябва да сме готови да променим поведението си към природата и да „пренастроим“ икономиките си, като например използваме технологично възобновяеми енергоизточници (слънчева, ветрена и водна енергия), при които използваните суровини могат да се влеят обратно в икономическия цикъл (в хода на т.нар. „рециклиране“), или да заместим природните с изкуствени суровини. Особено важна роля играе намаляването на емисиите на замърсители (въглероден диоксид, метан и фини аерозолни частици), които са известни като най-явните „убийци на климата“ и имат сериозно въздействие върху здравето. На много места се създават природни зони за почивка и „отдих“ (например в гористите местности в разливните зони, в тропическите гори, блатата и други влажни биотопи), земеделието и горското стопанство се подлагат на „екологична обработка“, а добивът и използването на все по-оскъдните природни ресурси са обект на строго управление на потреблението и устойчивостта. И все пак, в най-добрия случай всички тези инициативи са едва началото. А време нямаме – часовникът бързо отмерва минутите и секундите до екологичната и климатична катастрофа (особено при положение че никой не знае кои са онези „повратни точки“, в които климатът необратимо ще превключи на нов „режим“).

От особено значение в този контекста е управлението на околната среда, което контролира взаимодействието между хората и природата. Разбира се, социално-културните системи от миналото никога не са били възприемани като външни за екологичните природни системи – и в миналото е имало „екологични кризи“, причинени от човешката дейност, като например обезлесяването заради строителството на жилища, кораби и мини или за добив на дърва за огрев, отопление и готвене в по-големите населени места или за топилни пещи; обширната интензивна паша по ливади и в саваната, мащабният лов на дивеч и прекомерната експлоатация на риболовните зони, отклоняването на речните потоци за задвижване на водни мелници или замърсяването на водите вследствие на кожарските и бояджийските дейности и производството на хартия. Всички тези дейности са причинявали сериозни екологични щети и замърсявания многократно в досегашната човешка история. Затова и първите предохранителни мерки – за защита на водите, почвите и горите – могат да бъдат проследени чак до шумерите и древните египтяни, древна Индия и Китай и дори до предколумбовите култури на Америка.

Проблемите с околната среда в миналото обаче вследствие на проблемния баланс между изискванията на хората за използване на природните ресурси и ограничените възможности на същите тези ресурси за самовъзстановяване, са малък проблем в сравнение с катастрофата, пред която сме се изправили днес, когато застрашено е самото съществуването на човека (а с него и на многобройни растителни и животински видове). Днес управлението на околната среда, което отчита абсолютно всички фактори, е необходимо, дори жизненоважно за оцеляването ни. Лесно е да се каже, трудно е да се направи! Както вече беше споменато, в контекста на икономическата глобализация и нерегулираната технологизация във всички сфери на живота човечеството няма контрол дори върху собствените си социално-икономически системи, в рамките на които хората взаимодействат, общуват, произвеждат и търгуват помежду си. Не само движенията на пазарите на стоки, услуги и финанси са все по-неразбираеми заради непрозрачните структури и глобалните взаимозависимости – политическите и междукултурните условия са толкова объркани, а често и нестабилни и поляризирани, че ни дават основателни причини за безпокойство. За много наши съвременници образът на непокътнатата природа е (утопичният) „отговор“ на обърканите и несигурни условия в „глобалното общество“ на конкуриращи се държави и социални и религиозно-фундаментални движения и групировки. Този образ на природата обаче е една илюзия – в природата всичко постоянно се променя, а в историята на Земята е имало многократни мащабни „природни бедствия“ (като „мащабно измиране“ на много видове). А днешното разнообразие от животински и растителни видове и климатичните условия са резултат от естествената еволюция в рамките на милиарди години. Дори в рамките на един биотоп не всичко живее в състояние на хармония и мирно сътрудничество (в смисъл на общност или симбиоза) – всъщност всички елементи водят непрекъсната борба за оцеляване заради оскъдните хранителни ресурси, което води до нестабилност и издръжливост (приспособимост) на биотопа в неговите граници: новите полезни мутации дават предимство и шанс за оцеляване на един пред друг вид, а миграцията на чужди видове освобождава неподозиращи сили за селекция, които могат да доведат до изместване и дори изчезване на ендемични видове. Но е и вярно, че понякога биотопите или специалните екосистеми остават относително стабилни за дълъг период от време, като многократно успяват да намалят всякакви колебания, които могат да възникнат (например колебания в състава или вътрешната динамика на системата).

За овладяването на опасните колебания, разбира се, трябва да погледнем и към човешките социални системи – където се формират ценностни и правни системи и се създават изпълнителни институции (администрация или полиция), за да наложат, контролират и поддържат „законът и редът“. Решаващата роля в този процес се пада на сътрудничеството, административните процеси и принципите и методите за споделяне на задълженията, на ясното разпределение на социални роли със специфични права и задължения, както и на политическата власт и нейните взаимоотношения с останалите участници в системата. За да работи тази система обаче, гражданите трябва да имат доверие в законността и некорумпираността на управлението, в правосъдието и адекватността на правоприлагането. Ако по-голямата част от населението има доверие в държавните институции, социалната система до голяма степен ще функционира гладко и ще издържи на сътресенията (в противен случай съществува риск от бунтове и дори революционни трусове).

В природата обаче ситуацията е съвсем различна. С изключение на някои „приятелски“ съжителства в животинските общества (например при някои големи маймуни) и строгото разделение на труда в пчелните и мравчите колонии, в природата доминацията е предимно на основата на „физическо превъзходство“, така че насилието и „природната интелигентност“ задават модела. Накратко, в природата законът „изяж, за да не бъдеш изяден“ определя биологичните процеси. Единствено при някои групи животни в определен етап от развитието (например при бозайниците и птиците) се наблюдава кооперативно поведение, грижи и дори услужливост, тъй като отделните индивиди са зависими един от друг за оцеляването и благополучието си. Така се достига и един предварителен етап, в който вече е възможно елементарно „социално обучение“. Това развитие достига крайната си фаза при хората. В човешките социални системи склонността към насилие (агресивност) обикновено се „канализира“ чрез въвеждане и спазване на определени морални правила на „играта“ (ценности и норми) и чрез ритуализирани форми на поведение, чрез които склонността към агресия и надмощие се удържа в определени приемливи граници. В идеалния случай тази мирна организация на хората, които се грижат един за друг, ще обхване цялото човечество – все още обаче сме далеч от това състояние, както показват и въоръжените конфликти в редица региони по света. Следователно една от най-важните и трудни задачи за всяка човешка общност и за човешкото общество е да поддържа възможно най-нисък вътрешен потенциал за насилие у всяко човешко същество, независимо че склонността към насилие ни е наследствено заложена от биологичната еволюция. Агресията може да се контролира например чрез образование и заплаха от законови наказания или чрез пренасочване към сфери на поведение, където не нанася сериозни вреди (като спорта, регулираната от държавата конкуренция за пазарно предимство, кариерни възможности и др.). Това обаче е възможно само в общество, независимо че и то все пак поддържа армия, която да го защити срещу външни врагове в случай на нужда.

Защо обаче са нужни тези пространни отклонения за структурата и функционирането на социалните системи, след като статията е за социално-екологичните системи? Защото този вид системно инженерство е свързано не само с екологията, но и със социологията и други социални и културни науки. И така трябва да е! За нас е важно да посочим характерните различия между природните екосистеми и културните човешки системи. А теорията за социално-екологичните системи предполага познаване на тези различия – само че взаимодействието между различните системи не е докрай изяснено и често се стига до недоразумения. Качеството и силата на „системното мислене“ си личат по степента, в която се осъзнават специалните характеристики на различните видове системи. Защото само тогава можем да разчитаме на разбиране и адекватно поведение с оглед на междусистемните отношения. Гносеологичните предпоставки за описанието и разбирането на човешките социални системи се различават в голяма степен от тези при анализа на екосистемите – а в някои отношения дори са противоположни. Следователно при очертаване на цялостната теория на социално-екологичните системи трябва да обърнем нужното внимание и на двата вида системи или поне трябва да си изясним различните им режими на работа. В противен случай лесно можем да допуснем грешки, които вече са познати на науката. Известен пример е така наречената „натуралистична заблуда“, която се опира на наблюдението, че в природата винаги по-силният оцелява, от което следва, че и в човешкото общество трябва да се ръководим от „правото на по-силния“ (което пък води до добре познатата идеология на „социалния дарвинизъм“). Такива грешки се срещат в редица области – такива са както решителната антагонистична позиция срещу „опасната природа“, така и опитът да се издигне „хармоничната природа“ като решаващ фактор за човешкото поведение, както и идеята, че природата е само „резерв“ от материали и енергия, които се използват за икономически цели и от които човек може да се възползва, когато и както си иска. Всички тези идеи са плод на редица липси, на съзнание, което не може да се отдалечи от обекта си. А и винаги е съществувало разделение по въпроса дали и какво можем да научим от природата. Да спомена само два от най-често обсъжданите въпроси – има ли универсален „природен закон“ и съществуват ли „естествени храни“ (така че да си позволим да отхвърлим генетично модифицираните). Отговор може да се намери в системната теория, която например разяснява концепцията за различните групи храни.

А дали природните закони (като например този за „естествения подбор“) могат да ни дадат модел за организация на човешките общности, включително за стабилизиране на социалната динамика и за овладяване на гореспоменатата „склонност към агресия“, която очевидно е вродена и у хората. А дали авторитарните държавни режими имат повече успехи с ограничаването на склонността към насилие на своите граждани, като ги контролират с полицейски и разузнавателни мерки, в сравнение с демократичните общности, при които законното „потискане“ на междуличностното и политическото насилие минава през доброволното съгласие на гражданите, което съгласие обаче ги и легитимира? И дали държавите, в които има диктатура, са по-стабилни от демокрациите? От гледна точка на теорията на системите на този въпрос не може да се отговори положително, тъй като авторитарните режими винаги водят до мобилизиране на вътрешна съпротива след определен период от време, която съпротива може да прерасне във въстание; да не говорим, че и при природни бедствия (като земетресения и наводнения) авторитарните общества реагират по-остро; и накрая, икономическите извънредни ситуации в общества с централно икономическо планиране често са съпроводени с проблеми, дължащи се на това, че отделните индивиди имат ограничена свобода на действие (поне при екстремните форми на вътрешно репресивно управление). Следователно „свободните общества“, изградени върху демократичните и гражданските свободи на индивида, не могат непременно да се считат за по-нестабилни или склонни към кризи, поне не и по-склонни от авторитарните държави или колективистичните общности. Либералните общества обикновено се характеризират с висока степен на иновативност и съвсем немалковажната способност да се адаптират по време на криза.

Нека сега обърнем поглед към съвременните граждански общества с демократично-правова форма на държавно управление. Интересното при тях е, че използват „смесица“ от самоорганизиращи се (неформални) процеси, от една страна, и политико-правно регулирани (т.е. от перспективата на индивида „външно организирани“) процеси, от друга. Това, разбира се, се дължи на факта, че хората могат да упражняват „саморефлексия“ спрямо самите себе си, т.е. могат да наблюдават и осмислят своите действия и воля, да поемат отговорност и да се отчитат пред други хора. Същевременно такава динамика не се наблюдава и не се репликира в екологичните системи в природата (поне ако не се намесваме в тях): природните екосистеми са самоорганизирани – при тях няма „контролиращи случаи“, които биха противодействали на „слепите“ природни процеси, т.е. няма съвместно планиране или оценка на мерките, прилагани с цел коригиране на резултатите или оптимизиране на инструментите и методите за действие. Както изглежда, само човешките същества имат способността да оценяват последиците от своите действия и да се учат от тях по устойчив начин (и дори да предвиждат тези последици в рамките на системата), да стимулират и насърчават нови технологични разработки и да реорганизират своите колективни действия отново и отново, ако го сметнат за необходимо и полезно. В природата никое от тези действия не е възможно. ^*1* И все пак, както ще видим малко по-нататък, в природните екосистеми също има определени „граници“ и „степени на свобода“, които допринасят за издръжливостта и стабилността на системата – само че те нямат нищо общо със „свободните решения“.

Способността на хората да се учат от грешките си (например вследствие на лошо планиране) също е абсолютно необходима, тъй като в сложния социален контекст (например в случай на цялостна реформа на данъчната или здравната система или опит за преориентиране на икономическите процеси) често е невъзможно или много трудно (и с частичен успех) да се предвидят потенциалните ефекти от иновационните действия. И дори оценката на дългосрочните последици от обичайните действия може да бъде изключително трудна задача. Това показва и примерът с продължаващата „свръхексплоатация“ на природните ресурси – в ранните фази на индустриализацията човечеството „наивно“ е приемало за даденост, че материалните и енергийните резерви на земните недра са неизчерпаеми. Това отношение вече е коренно променено, но някои политици и икономически експерти все още се държат така, сякаш са сигурни, че могат да сключат сделка с природата – по стар навик от международната дипломация. Не, не можете да правите „оферти“ на природата – за да печелите време, преди да се стигне „повратната точка“, след която изменението на климата и всички свързани с него последици (като изчезването на биологични видове, повишаването на морското равнище, разширяването на опустинените области) ще станат неизбежни.^*2* И точно в това е проблемът – природата винаги следва неизменните си закони и с нея не може да се преговаря. Каквито и кумулативни или системни ефекти на обратна връзка да възникнат (например при прогресивното подкисляване на океана или нарастващото отделяне на метан от сибирските замръзнали почви поради взаимозависимостта между повишаващите се температури и емисиите на метан), те просто се случват, защото законите на природата изискват от тях да се случат точно по този начин (не просто „може“ да се случат, за да „може“ да има поле за „договаряне“). Така че, докато „положителното законодателство“ в човешките общества позволява многократно да се правят правни корекции под формата на изменения в законите, действието на природните закони е абсолютно и неотменимо. Единственото нещо, което хората могат да направят, е да зачитат природните закони, като спазват ограниченията и се отнасят внимателно и приспособимо към природните ресурси (например чрез повторно залесяване или като осигурят време за възстановяване на рибната популация) или използват подходящите технологични средства, например за да получат достъп нови (неизкопаеми) енергийни източници (вятърна енергия и фотоволтаични системи) или да използват най-новите технологии. Продуктите от икономическата дейност на човека трябва да се създават по начин, който да позволява повторното им използване („рециклиране“), за да се намали консумацията на суровини, доколкото е възможно. С други думи, човекът може да действа само в съответствие с природните закони, като им се подчинява или ги използва за технологични цели, но не и да върви срещу тях.

Да, това е труизъм, но все пак – всички тези условия имат значителни последици за всяко управление на системата на границата между човека и природата. Защото, макар да можем да променяме поведението на екосистемите само планирано и доколкото е възможно в рамките на приложимите природни закони (като например генетичните закони), все пак можем да променяме правилата и моделите на собственото си поведение в далеч по-голяма степен, защото, за разлика от повечето други живи същества, ние не сме (или дори да сме, то е по-скоро рудиментарно) ръководени само от инстинктите си, така че можем да преосмисляме целесъобразността на поведението си и институционалната си организация и можем да ги променяме, ако пожелаем. Именно такова преосмисляне на начините на действие и работа на институциите е необходимо в момента, за да отговорим на основния въпрос при управлението на социално-екологичните системи: Как да упражним „контрол“ върху развитието на отношенията между човека и природата, така че да не потънем в социално-екологичен хаос? За да открием отговора обаче, не е достатъчно само да разберем как функционират екосистемите, а трябва да сложим в ред нашата собствена „къщичка“, така че изобщо да успеем да формираме и следваме един организиран подход към социално-екологичното управление! За целта трябва не само да идентифицираме и да се научим да контролираме „критичните точки“ в динамиката на екологичните системи, но и да управляваме „невралгичните точки“ в човешките общества. Затова пренареждането на отношенията между човека и природата изисква пренареждане на световните социални условия, което ще засегне посоката на развитие най-вече на глобалната икономика. В противен случай всички детайлни и „умни“ теории за социално-екологичните системи, които вече са разработени, до голяма степен ще са загуба на време.

От какво значение са всички тези констатации за задачите и процедурите на управление, опитващо да съчетае социалните структури, икономическите интереси и техническите операции на човешките общества със структурите, процесите и законите на екосистемите, които са важни за нашето оцеляване и благополучие? Всъщност самото управление ще трябва да придобие системен характер. И в крайна сметка ще трябва да моделира взаимодействието между човешките социални системи и екосистемите като една голяма система, в която човешката и екологичната система, всяка със своя собствена динамика, са т.нар. „подсистеми“, които не функционират независимо една от друга, а по-скоро се намират в непрекъсната връзка, обмен и взаимно влияние в редица посоки и невралгични точки. Затова е важно да се разработи теория на така наречените „социално-екологични системи“, най-вече за да може да се моделира взаимодействието между екологията и икономиката (а и други области от човешката дейност), така че чрез получените модели да придобием знания за процесите, които биха ни позволили да оценим и оценностим всяка съзнателна намеса в природата и всяко друго въздействие върху нея. Това обаче е изключително трудно начинание с високи изисквания, особено към методологичния подход – за да се създаде фактологично подходящ модел, който да послужи и за практически цели, е необходимо например да се определят всички компоненти на системата, всички константи и променливи, и да се разработят показатели, с помощта на които да можем да наблюдаваме текущите промени в социално-екологичната система (за да оценим успеха или неуспеха на екологичните мерки). Става дума за огромна по мащабите си задача за изграждане на теория и моделирането на приложението ѝ, която не може да бъде разрешена бързо, а по която трябва да се работи системно и постепенно, чрез събиране на опит и прилагането му при създаването на моделите, със съответните процедури за проверка, така че постепенно този системен модел да придобие смислена и практически полезна форма.

*1*Площта обработваема земя не е естествено образувание, а е резултат от планирана рекултивация на пустееща земя, която първо трябва да бъде „отвоювана“ от природата. Разбира се, много (може би дори всички) живи същества култивират средата си според своите „интереси“ и навици (например бобровите замъци и термитните могили могат значително да променят природната среда; както и кораловите рифове и колониите на птиците гуано), но на нивата в естествения свят, които са под приматите, тези дейности се задвижват от вродени инстинкти, тъй като „нечовешките“ същества не са в състояние съзнателно да избират поведението си. Затова и човекът с основание прави разлика между инстинктивното или рефлекторно-реактивно поведение и човешкото действие – само действието е умишлено и целенасочено и обикновено има алтернативно друго действие, като човекът прави „свободен избор“ между възможностите. Очевидно само човекът е способен да действа напълно целенасочено и аргументирано, да определя приоритетите си и да прави планове с помощта на въображението си. Именно тези му способности го натоварват и със специална отговорност за действията, които предприема, и погрешните решения, които взема – само човекът може да си търси оправдание за своите действия. Вярно е, че по-висшите „интелигентни“ животни понякога могат да „подмамят“ събратята си, като очевидно умишлено ги заблуждават, например относно местоположението на скрита плячка, но ние не бихме ги държали отговорни и не бихме ги обвинявали за това. Само от човека може да се очаква „гузна съвест“, ако е нарушил съществуваща морална или правна норма. Някои хора може да казват, че кучето им знае много добре, когато е направило нещо „лошо“. По-вероятно е обаче кучето просто да вижда, че стопанините му са ядосани и се страхува от гнева им. Това, че само човекът е „морално“, т.е. отговорно същество, не означава, че на другите живи същества не е необходимо да се придава „етична ценност“ – това, че лисицата например не може да бъде „виновна“ за кражбата на пилето, не оправдава човека, който се отнася с нея като с „предмет“, тъй като лисицата е съзнателно същество, което е способно да страда, така че може да е обект на забрана за причиняване на страдание от страна на човека. Човекът може да защити своите пилета от лисицата, но без да причинява на животното неизбежно страдание. Преди всичко обаче на хищника трябва да се предостави безусловно право на живот, тъй като и той има морално значима „присъща жизнена стойност“. Защитата на животните не само служи за опазване на вида, но и е принцип, който гарантира благополучието на всеки отделен индивид от всеки животински вид. Затова и опазването на биологичното разнообразие на планетата не бива да зависи само от личния интерес, но и да се ръководи от етичното уважение към живота. В това отношение опазването на природата е „етичен дълг“. (Читателят ще намери по-подробни обяснения у Paslack 2012, с. 65 и сл.).

*2*Затова и политиците, които работят в областта на опазването на околната среда, се сблъскват с необичайни предизвикателства – с природата има обмен, но няма диалог. Човекът може да се бори за живота си (например при земетресение или наводнение), но не може да се бори срещу природата, защото самата природа не действа нито против, нито в полза на човека, тя е нещо, което е и просто се случва. Природата не познава „катастрофи“, а само преструктуриране, в по-малка или в по-голяма степен. Следователно онова, което можем да научим от природата, не са правила за съвместното ни съществуване, а само примерни решения и модели на някои технически въпроси относно осъществимостта, ефективността и ефикасността. Но и можем да научим някои неща за биологичните основи на нашия собствен животински вид – например за онези „архаични“ психологически механизми, които формират и контролират спонтанните ни поведенчески реакции (рефлекси). Преди всичко обаче знанията ни за природата ще ни помогнат да не увреждаме и нарушаваме онези природни условия и процеси, които са ни необходими за нашето собствено оцеляване като вид.

6.1.2. Основни свойства на сложните динамични системи

В следващите редове ще запознаем читателя с основите на „системното мислене“ – с основните понятия, но и с клопките и трудностите при приложението им. Това обаче предполага и някакво предварително знание. Постепенно трябва да се изясни какво означава да възприемаме реалността като система или като мрежа от много (под)системи. Както знаем, понякога „дърветата скриват гората“. При системния анализ обаче именно „гората“, т.е. цялото, е от значение, защото „дърветата“ в „гората“ – или отделните компоненти на системата – се държат различно от отделните „дървета“ извън системата. А дървото може да съществува самостоятелно – то се нуждае от почва, богата на вода и бактерии, в която да расте и да се развива, атмосфера, с облаци, и слънце, което дава нужната му светлина (дървото използва светлинната енергия метаболитно, за фотосинтезата).

Най-общо „системите“ могат да се дефинират като контролирани структурни популации от компоненти, при които връзките между компонентите са по-важни от самите компоненти като такива. Обект на настоящата глава обаче са само динамичните системи (не когнитивните системи, нито понятийните или класификационните). Системите, които разглеждаме, се отличават с висока комплексност, тоест те са вътрешно свързани в много отношения, като компонентите им си взаимодействат („комуникират“) помежду си по различни начини. Освен това тези техни компоненти не са еднакви, дори често са много различни. Следователно обект на нашето внимание са само онези системи, които функционират холистично – под формата на мрежа от „структура-процес-връзка“. Същевременно системите от този тип се „самообслужват“ – те се самоорганизират и самоподдържат, т.е. не са планирани и не са плод на съзидателни усилия като машините. Нещо повече, тези системи могат да еволюират, тъй като могат да променят вътрешните си структури, правилата си на функциониране, а също и размера си (могат да се разширяват както пространствено, така и като времева продължителност). И накрая, системите, които са предмет на нашия интерес, са (поне до голяма степен) „функционално затворени“, което осигурява стабилност на вътрешната им структура и организация и ги прави до известна степен устойчиви на въздействията от околната среда. Системите, които разглеждаме в тази глава, са може би най-сложните динамични системи, които познаваме, затова е трудно да се разберат на теория и да се управляват успешно на практика.

„Социално-екологичната система“ (СЕС)^*3* , всъщност е изключително комплексна динамична система или по-точно цяла мрежа от различни системи, които са взаимосвързани и чиито вътрешни взаимозависимости и взаимооотношения водят до резултати, които не могат да бъдат предсказани или ако могат, то те са предвидими само в относителни граници. Ние обаче не сме свикнали да мислим в контекста на комплексни („кръгово-причинни“ и нелинейни) последователности на процесите и да отчитаме огромното количество данни, които се генерират при наблюдение на тези процеси – ако изобщо разполагаме с подобни данни, защото получаването им е трудоемко и трябва да бъде реализирано по методически надежден начин. Но дори да разполагахме с всички възможни емпирични данни, е трудно да разберем кои от тях, доколко и в какво отношение са важни. За целта трябва да се научим да задаваме правилните въпроси и да работим с методологични (особено математически) инструменти, чрез които да подредим и оценим адекватно данните. Накратко, за да получим значим резултат, трябва да можем да интерпретираме събраните данни, защото само тогава те са информативни и ценни. Разбира се, изграждането на цялостен модел за работа е интердисциплинарна задача, тоест продукт на множество социални, културни и природни науки. Една-единствена академична дисциплина просто не би могла да се справи сама.

По-долу са описани основните характеристики на комплексните динамични системи^*4* които са от основно значение за „социално-екологичната система“.

*3*В немскоезичния свят терминът „социално-екологична система“ също се използва (по аналогия със социално-културните, социално-икономическите, социално-техническите системи). Същевременно ако ограничим определени „екологични комплекси“ (или системни единици) от „екосистемата“ Земя за целите на анализа, няма да говорим за „социално-екологичната система“ в единствено число, а за „социално-екологични системи“ в множествено число. Така се изправяме не само пред безброй локални екосистеми, но и пред много регионални екосистеми – и всички заедно създават глобалната екосистема на нашата планета. Методологичният проблем как отделните социално-екологични системи могат да бъдат „приспособени“ или отделени една от друга, ще бъде разгледан по-нататък.

*4*Описанието на основните свойства на комплексните динамични системи се основава на трудовете на един от двамата автори, вж. Paslack (1991), Paslack (2012) и Paslack (2019).

6.1.2.1. Самоорганизация, „отвореност към околната среда“, „оперативна съгласуваност“

Социалните и екологичните системи са по същество самоорганизиращи се системи, както вече беше посочено и по-горе (вж. и 7.1.1.) – системи, които сами изграждат своите вътрешни структури и сами (автономно) определят правилата, съгласно които се изграждат и възпроизвеждат (в рамките на процесите по поддръжката си). За разлика от „тривиалните“ машини (например автоматите), тук няма конструктор, който да определя структурата и обработката (функционирането) на системата отвън, нито пък има вътрешен център, който да контролира това „самогенериране“ и саморегулация. Тези системи са резултат от сложно взаимодействие на всички елементи на системата или структурни компоненти, което спонтанно „причинява“ формата и функционирането на системата (тоест те са ненасочени и непланирани) – те обаче най-често не възникват изведнъж, а в рамките на продължителен период, през който се извършват многобройни действия, на етапи (еволюционно). Разбира се, този процес може да се случи само в рамките на приложимите природни закони, като тук (както ще видим по-нататък) важна роля играят законите на термодинамиката. За да могат обаче такива системи сами да определят структурата и поведението си и да могат да се развиват чрез непрекъснато адаптиране към променящите се условия на околната среда, те трябва да бъдат „еволюционно отворени“. За тази цел отделните елементи на системата не трябва да са прекалено „фиксирани“ (негъвкави), така че „еволюционната свобода на действие“ да може да се реализира в мрежата на взаимодействията им. Затова и казваме, че тези системи са „самоприспособими“.^*5*

Когато говорим за „система“, непременно трябва да включим и „околна среда“, тъй като двете понятия образуват двойка – става въпрос за околната среда именно на системата – сложните (например живите) системи не просто са разположени в „среда“, те се намират в много специфични обменни взаимоотношения с тази среда, от което следва, че не всичко, което се случва „отвън“, е (или поне не е пряко) свързано с дадената система – всъщност интерес представлява само онова, от което системата „се нуждае“ за поддръжката си, и именно то се отделя от околната среда и е обект на нашия интерес. Това означава, че тази система е „чувствителна“ (възприемчива и реактивна) по определен начин към определен „сегмент“ от цялостната реалност, от средата, и този „сегмент“ формира специфичната „среда“ на системата. Социалните човешки системи например с техните различни подсистеми (икономика, право, култура) обикновено се „интересуват“ само от специфични аспекти на околната среда: за икономическата подсистема например от значение са онези природни обекти (находища, водни ресурси, обработваеми същности и др.), които могат да бъдат експлоатирани икономически (и от които има финансова полза).

Този „селективен достъп“ до околната среда, който осигурява на системата нужната ѝ специална среда, е ценен и разбираем в контекста именно на системата. Само че цялостната реалност по никакъв начин не изчезва, тя се губи само от определена „системна перспектива“, т.е. бива изтласкана на общия „световен фон“ (в хоризонта на битието). Защото онова, което се случва в този контекст, е просто системното „редуциране на комплексността на света“ (по определението на германския социолог Никлас Луман), което системата извършва за собствените си цели, за да не се налага да „обработва“ всичко наведнъж, т.е. за да не ѝ се налага „вътрешносистемна обработка“ на цялото многообразие на битието, което неизбежно би довело до оперативното ѝ претоварване. Това селективно ограничаване на „погледа“ обаче не е лишено от определени рискове, тъй като лесно може да „заслепи“ човека за редица процеси в околната среда, които може да са от съществено значение за оцеляването и благополучието му! Именно в такава ситуация се намира в момента човечеството, което твърде дълго е използвало природата и вече трябва да осъзнае, че с намесата си е причинило замърсяване и деградация, от една страна, а оттам и кумулативни развития (като „критично“ натрупване на въглерод в атмосферата и повишаване на температурите), от друга. Разбира се, тези развития биха могли да бъдат пренебрегвани за известно време, както и се случваше – те бяха оставени извън фокуса на икономиката, селищното планиране, регулирането на водите и транспорта.

И макар винаги да се е настоявало „малките“ и „средносрочните“ (по отношение на текущите планове) налични природни ресурси да се използват възможно най-разумно и ефективно, то винаги можем и дори трябва да държим сметка и за по-сложните, т.е. мащабните, в широк ареал, и „дългосрочни“ ефекти на обратната връзка в рамките на динамичния баланс на природата. От гледна точка на психологията тук вероятно действа и известна „оперативна слепота“ или късогледство. Но природата с огромната си мрежа от взаимодействащи си екосистеми е тук! Така че, ако искаме тя да продължи да ни осигурява жизнеспособна среда в бъдеще, трябва да намерим начин да преодолеем присъщите (човешки и системни) ограничения на възприятието ни на околната среда поне дотолкова, доколкото ще е необходимо за жизнеспособността на човечеството. Не на последно място трябва да осигурим и необходимата междупоколенческа справедливост, доколкото и нашите деца и по-далечните ни наследници имат право на среда, която да им осигури поносим и дори приятен живот в условията на природа, която да е във възможно най-непокътнато състояние.

Но как бихме могли, въпреки „системните очила“, през които наблюдаваме, да постигнем „екологична отвореност“ към природата? За щастие сред подсистемите на съвременното общество се открива и специална „функционална система“, която вече е силно диференцирана и разполага с резерв от знания, които ни позволяват да видим отвъд преимуществено икономическите си интереси от използването на природата. Става дума за науката. Да, вярно е, че науката (подобно на всяка друга специфично функционална социална система) е обвързана с много специфични „функционални императиви“ (знание и познание) и „методологични стандарти“ (експериментални правила и статистически критерии за значимост) и с „дискурсивни идеали“ (само най-добрият рационален аргумент има значение), но тя все пак може да се опита да придобие всички онези знания за природата, които са необходими и достъпни за човека, и да ги направи достъпни и за други социални цели. За тази цел обаче обществото трябва да се реорганизира в посока, в която да започне да функционира като „общество на знанието“, което подлага всички свои планирани и дори непредвидени взаимодействия с природата на рационален преглед съгласно научните критерии. В този процес не само ще бъдат разглеждани и подлагани на оценка откритията на природните науки, но ще трябва да включим и методите и знанията от социалните и културните науки, тъй като човекът винаги е имал интерес към природата и я е използвал в битието си. Всички научни дисциплини, включително инженерните науки, психологията и медицината, трябва да дадат своя принос за разработване на цялостен приложен модел за процесите в социално-екологичните системи.

В хода на този процес не бива да се пренебрегват и естетическите аспекти на опита ни с природата, които не могат лесно да бъдат интегрирани в научен модел, но които имат значително влияние върху качеството на връзката ни с природата: непокътнатата природа е „красивата природа“, в която се чувстваме комфортно и която ни осигурява условия за отдих и възстановяване. Този естетически и емоционален интерес към природата също трябва да се вземе предвид, когато планираме мерки за грижа и защита на околната среда. Следователно мерките за опазването на природните ресурси и ландшафта, както и за опазването на биологичното разнообразие трябва винаги да вземат предвид и естетическите (и дори духовните) нужди на хората, тъй като ние сме и културни същества, а не се интересуваме само от бизнес, наука и инженерство. ^*6*

от една страна, се управляват по собствените си правила, поради което могат да се разглеждат като „оперативно затворени системи“; от друга страна обаче, те са и „отворени системи“, доколкото поемат и освобождават енергия и материя – по този начин социалната система непрекъснато черпи суровини за храна и производство от екологичната система за вътрешна преработка или потребление, но в един момент ги връща обратно в природата и в нейния веществен цикъл – било под формата на отпадъчна топлина, или на материални отпадъци. Освен това знаем, че социалната система се освобождава от всичко, което не ѝ е нужно и което, ако остане, може дори да наруши вътрешния ред на социалната система – физически погледнато, става дума за износ (или екстернализация) на „ентропия“, т.е. на „нарушения“.^*7* Разбира се, екосистемите (подобно на отделните живи същества) също са „отворени системи“, които обменят вещества и енергия с околната среда. Следователно оперативно затворените и енергийно и материално отворените системи са в състояние само да установят, стабилизират и поддържат вътрешния си ред, като селективно вземат от околната среда онова, от което се нуждаят, за да продължат да съществуват, от една страна, а, от друга страна, връщат в същата тази околна среда всичко онова, което би могло да наруши вътрешната им функционалност.

*5* Представката „само-“ тук не се отнася до някакво зловеща самостойност, с която са свързани всички процеси (както предполагаме в случая с психиката, поне доколкото всички съзнателни процеси се отнасят до „егото/Аза“); в термин като „самоорганизиран“ представката „само-“, което е „Аз“, означава нещо „спонтанно“ или случващо се „само по себе си“.

*6*В религията и в изобразителното изкуство (но и в поезията) връзката на човека с природата винаги е била от голямо значение. Но докато изкуството (като се започне от античността) почти винаги всъщност възхвалява красотата на природата и дори приема природата за свой модел, много от висшите религии (юдаизъм, християнство и ислям) често се усъмняват в стойността на природата (спомнете си за човешкото тяло и „греховната“ сексуалност) – в Библията например се говори за „подчиняването“ на природата от човека – императив, който съвременната технологична цивилизация е щастлива да следва. Но има и някои податки за разбирането, че природата трябва да се пази и човек трябва да се грижи за нея като „добър пастир“, тъй като и тя (освен душа и дух) е „творение“ на Бог и следователно си струва да се запази. Връзката на религията с природата (и това вече е част от мита) е белязана от дълбока амбивалентност. Не е така при художниците например – те често чувстват, че творческата им мощ ги сближава с творческата същност на природата. Затова и понякога религията ги подозира – а дали пък не се стремят да са „равни на Бог“, т.е. да станат божествени? Този укор, това подозрение се отправя от редица теолози и вярващи и към науката и технологиите. Обвинението в „хюбрис“ се отнася предимно за усилията по „създаването на живот“ (например като голема или чудовището на Франкенщайн). В момента обаче подозрението е насочено по-скоро към определени разработки в областта на изкуствения интелект, генното инженерство (например клонирането), възможното построяване на киборги (хибриди между човек и машина) и „синтетичната биология“ – и тези тревоги се дължат именно на вярата, че животът и духът са божествени творения, които не бива да бъдат изкуствено симулирани или манипулирани. В съвременните условия обаче религията по-скоро оценява стойността на природата – и духовната връзка с нея, при условие че тази връзка не се отклонява в сферата на езотериката. Във всички религии винаги е имало природно-мистични течения, които са се опитвали да четат „книгата на природата“ по съзерцателен начин като текст на откровението. Винаги е имало пантеисти, които са настоявали за идентичност (равенство на същността) между природата и Бог (като Джордано Бруно или Спиноза). В изкуството, религията и мистиката винаги се е подчертавало единството на (божествения) дух и природа – а връзката на човека с природата се разглежда не само като икономическа или чисто техническа връзка.

*7*Поради това термодинамичните аспекти (като ефекта на ентропията) също играят важна роля в някои подходи към теорията на социално-екологичните системи. Например хипотезата SOHO на Кей и Бойл (2008) изрично използва термини като „разсейване на енергията“, „неравновесие“ и „ексергия“ (означаващо качеството на наличната енергия): „Привържениците на [SOHO-] рамката твърдят, че с отдалечаването от състоянието на равновесие ексергията на системата се увеличава, появяват се все повече възможности за разсейване на енергията и се засилва организираността. Потоците на структурно използваема енергия в екосистемите осигуряват ексергия както за подпомагане, така и за ограничаване на човешките дейности. Потокът на структурно използваемата енергия далеч от равновесието на екосистемите дори подкрепя (иновативната) самоорганизация на системите.“ Теоретичното знание за системите, разбира се, не ни освобождава от необходимостта да покажем емпирично самоорганизиращите се структурни промени във всяка отделна система. Защото всяка система има свои собствени (специфични) „вътрешни условия, в границите си“, при които функционира и се развива.

6.1.2.2. Издръжливост и здравина

Социалните системи могат, в определени граници, да се адаптират към новите предизвикателства на околната среда, като преразпределят и използват наличните ресурси по различен начин или като частично заменят (заместят) необходимите им ресурси, които не достигат, като за целта могат дори да променят собствените си правила и приоритети, да се развият или да преструктурират вътрешните си процеси. С други думи, социалните системи често изглеждат изненадващо гъвкави в поведението си, когато в средата възникне недостиг или настъпят турбулентни събития, които ги затрудняват или дори заплашват съществуването им. Именно тези им възможности ги правят издръжливи и приспособими в ситуации на несигурност.

Гъвкави и, в определени граници, издръжливи са и екологичните системи, в които може да настъпи преструктуриране, понякога придружено от смърт на много индивиди от даден вид или дори от изчезване на цели видове, което обаче не е задължително да доведе до пълно унищожаване на системата.^*8* В този случай са важни не решенията за приоритети и мерки – това важи за човешките социални системи – а преди всичко процесите за намаляване на популацията или реорганизация на видовете, живеещи в тези системи, както и случайното възникване на благоприятни генетични мутации, които дават на някои видове селективно предимство пред конкурентите им. Такива процеси на трансформация обаче носят значителна доза риск във всички отворени системи, така че може и да не успеят да оцелеят въпреки усилията да се адаптират.^*9* Ако например човечеството, което живее в социалните и културните системи, които самото то е изградило, но което е и част от екологията на Земята като биологичен вид, изчезне, природата ще продължи да съществува (геологически), а биологичната еволюция ще продължи и без нашия вид. Именно за да предотвратим подобно развитие, е важно да разберем социално-екологичните взаимодействия, като по този начин увеличим шансовете си за успешно адаптиране към променената среда. Разбира се, най-добре би било икономическите и социалните загуби от приспособяването ни да бъдат възможно най-малки, особено ако не настъпят сериозни промени в околната среда (каквито биха били мащабните климатични промени).

Приспособимата издръжливост на биологичните и екологичните системи често е пряко свързана със здравината, тоест с еволюционната стабилност на определено свойство на системата в условия на смущения или несигурност. Колкото по-издръжлива към външни смущения е дадена система, толкова по-голяма вероятност има да запази първоначалната си идентичност. За анализа на социално-екологичните системи и за предсказуемостта на тяхното поведение е от решаващо значение да се определят „значимите фактори“, тъй като те ограничават обхвата на възможните промени.

В този процес се очертава и основната цел на социално-екологичното моделиране – да се идентифицират възникващите екологични проблеми възможно най-рано и да се оцени техният обхват (функция за наблюдение и предупреждение), да се разберат причините (причинно-следствен анализ и обяснителна функция) и да се формулират показания за ефективни контрамерки (препоръчителна функция). Дори сред научната общност обаче невинаги цари единодушие за това кои мерки са най-подходящи, от което следват и съществени противоречия за правилния подход. По-разумно ли е например да се „помага“ на застрашените гори, като се „почистят“ и залесят с по-устойчиви на климатичните промени дървесни видове, привнесени от други части на света, или би било по-добре просто да ги оставим за известно време, за да могат да се възстановят сами и да се адаптират към променящите се климатични условия? Различните социално-екологични модели дават различни отговори на тези и подобни въпроси в зависимост от предпоставките си.

Тук е необходим специален модел на мислене, т.нар. „системно мислене“, т.е. мислене с цел разбиране на взаимодействията между рекурсивно взаимосвързаните компоненти, които заедно образуват „цялото“, в което всичко е свързано с всичко останало. „Системното мислене“ обаче не е даденост, на него човек трябва да се обучи и да свикне да го практикува. И това далеч не е лесно, защото хората мислят „линейно“, т.е. в прости причинно-следствени вериги, които се развиват в различни посоки и се разклоняват като дървета. Затова и бързо губим от погледа си връзките в комплексните динамични системи. „Нелинейните“ или обратните „кръгово-причинни“ връзки, които са типични за комплексните мрежови системи, обикновено надхвърлят нашето разбиране, особено при положение че в ежедневието обикновено си служим с прости причинно-следствени връзки. На такива трудности се натъкваме обаче и при срещата си с процеси като експоненциалния растеж, при който определен фактор се удвоява за даден период от време (затова и много хора трудно разбират експоненциалния темп на развитие на заболяемостта при пандемията от ковид-19). Освен това сме свикнали да мислим и да планираме в краткосрочен план, поради което дългосрочните последици от действията ни обикновено остават скрити и за самите нас. Ежедневното мислене, но и мисленето на много политици и бизнес лидери, обикновено покрива малки времеви и пространствени мащаби и много рядко се мисли за широкообхватните (и особено за глобалните) последици. В известен смисъл почти винаги действаме опортюнистично (като предпочитаме да се съобразим с непосредствената полза) и оставаме „слепи“ за бъдещето, когато става въпрос за развития извън нашия краткосрочен или средносрочен хоризонт на действие („в дългосрочен план“). В един комплексно мрежови и същевременно „системно затворен“ свят като нашия обаче такова мислене лесно може да ни изиграе лоша шега, като внезапно ни изправи пред неочаквани и може би дори необратими последици от действията ни (особено при дълбоки намеси в баланса на природата).

*8*„Издръжливостта (resilience) може да се опише като способността на системата да поддържа своята идентичност“ (Cumming / Collier 2005). Докато една система е в състояние да „устои“ на големите смущения, тя ще запази своята идентичност, т.е. ще остане разпознаваема.

*9*Определения като „рисков“ или „успешен“ винаги се използват само метафорично за природните процеси, тъй като природата не познава нито рискове, нито успех или неуспех, тъй като не притежава самосъзнание или преднамереност. Трудно е да се избегнат изцяло подобни „антропоморфни“ метафори.

6.1.2.3. Ограничената предсказуемост на комплексните системни процеси

Затова и трябва да се научим как да подхождаме към комплексността, експоненциалността, процедурната обратна връзка, нелинейността и кръговата причинност. За щастие, разполагаме с редица математически методи, с помощта на които мрежовите и рекурсивните процеси могат да бъдат моделирани. Предсказуемостта на тези процеси също е подчинена на определени методологически ограничения, именно защото са толкова сложни, че могат да възникнат дори някои слабо вероятни „раздвоения“ и „обратни връзки“, дори „хаотични“ или „фрактални“ ефекти поради непредсказуемостта и колебанията. Следователно мерките за положителна намеса в природата трябва да бъдат формирани по такъв начин, че дори възможните нежелани и неочаквани ефекти да са контролируеми и да могат да бъдат преразглеждани (т.нар. „обратимост“).

Относителната непредсказуемост на хода на системните процеси обаче не означава, че не е възможно да се изготвят разумни надеждни прогнози и оценки на тенденциите (поне в средносрочен план): колкото повече данни за природните процеси съберем и колкото по-адекватно ги оценим с подходящите модели и алгоритми (включително в рамките на „анализа на големите данни“), толкова по-обещаващ би бил успехът на мерките, прилагани внимателно и контролирано. Затова и имаме все по-малко причини за песимистично или „фаталистично“ отношение към възможностите ни за положителен контрол на несигурните развития в екосистемите. Най-често срещаният проблем е по-скоро липсата на политическа и административна воля (от страна на управленските структури) за прилагане на необходимите мерки за опазване на околната среда по достатъчно „чувствителен“ и последователен начин, тъй като тези мерки често влизат в сблъсък с икономическите интереси. Да не забравяме също, че екосистемите не зачитат националните граници (напр. глобалната климатична система) и регулацията на поведението ни спрямо тях изисква международни и транснационални споразумения, които често се постигат с големи усилия (красноречив пример са трудните преговори относно глобалното ограничение на въглеродните емисии, което се договаряше на поредица международни срещи на върха по въпросите на климата).

Действително се наблюдава принципно трудна предсказуемост на бъдещото поведение на комплексните системи (включително на социалните човешки системи), но трябва да имаме предвид, че всяка мярка, която се намесва в процесите в комплексните системи, винаги има малко или много „експериментален характер“, тъй като не всички възможни последици могат да бъдат предсказани. Онова, което е полезно и изгодно в една област (например за подобряване на добива), може да има силно отрицателни последици в друга част от екологичната система (например климата). А тъй като това са реални (а не лабораторни) експерименти, чийто успех може да бъде застрашен от непредвидени обстоятелства (т.нар. „случайни събития“), действията по управление на околната среда трябва да са предпазливи и постепенни (последователни и циклични), за да гарантираме, че последиците са „обратими“ – мярка, която да гарантира това, например е непрекъснатото наблюдение. Комплексните динамични системи не са „тривиални машини“, чието функциониране е проучено и които са сравнително лесни за техническо усвояване – поведението им много прилича на това на „автопоетични живи същества“ (Maturana & Varela, 1980), където винаги са в сила известни „степени на свобода“.^*10* Това е известно на всеки производител на плодове например, който вижда как едни и същи овощни дървета реагират много различно на незначителни колебания в условията на околната среда (например леки вариации в температурата или в количеството на използвания тор или на типа резитба и др.) Тази „чувствителност“ на системите (независимо дали става дума за растения, или за сложни екосистеми) към малки колебания във важни параметри е характерна за поведението на „отворените“ системи (дори ако „ефектът на пеперудата“ не е толкова често срещан, колкото се е смятало в миналото).

*10* „Автопоезата“ означава самопроизводство и самовъзпроизвеждане на всички физиологични процеси и техните продукти в рамките на затворения метаболизъм на живия организъм. Живите системи винаги са организирани по такъв начин, че цялата система и всички нейни компоненти се произвеждат и поддържат рекурсивно и реципрочно. Това води до определен „производствен цикъл“ на всички биохимични компоненти на организма, който се наблюдава и в едноклетъчния организъм. Разбира се, тук играят роля и „регулаторите“ (гени и други биохимични „атрактори“ и „параметри на реда“) на различни йерархични нива (вж. Matura & Varela 1980).

6.1.2.4. Комплексност, баланс и стабилност

В никакъв случай – и дори това е трудно за разбиране за ежедневното ни съзнание – не трябва да се бърка „комплексността“ – в смисъла на силно чувствително взаимодействие между системните компоненти – със „сложността“, разбирана като брой на системните компоненти – дори една очевидно проста физична система като двойното махало може да се окаже изненадващо комплексна, т.е. силно променлива, в поведението си. И дори в екосистемите, особено когато стабилността им заплашва да излезе извън контрол, броят на възможните „пътища за развитие“, по които еволюцията им може да поеме, понякога е неуправляем. Само че и „стабилността“ не бива да се бърка с „равновесието“^*11* “ , тъй като екосистемите (и дори отделните организми) дължат своята стабилност в най-добрия случай на „променливото равновесие“ – дори се посочва, че те се организират и стабилизират (термодинамично) „далеч от равновесието“ чрез непрекъснато „пренасочване“ (канализиране) на ентропията (склонността към нарушения) във вътрешността им по такъв начин, че да има обратен ефект, а именно да изгражда и поддържа конструкцията. „Ентропичният енергиен поток“ през системата се „управлява“ от същата тази система в съответствие със собствените ѝ експлоатационни правила по такъв начин, че максимизирането на ентропията е резултат именно на това, че енергийният поток създава оптимизирани структури по своя път (по подобие на добре познатите ни конвективни пчелни клетки на Бенар в плитки слоеве течност). На пръв поглед това изглежда парадоксално, защото противоречи на ежедневната ни интуиция, но от физична гледна точка е напълно логичен причинно-следствен процес.

С други думи, стабилната структура и поведение на самоорганизиращите се системи са подчинени на „термодинамиката на дисбаланса“ (Иля Пригожин) или „равновесието в стационарно състояние“ (Лудвиг фон Берталанфи), независимо че винаги могат да настъпят периоди на нестабилност. Именно тези периоди на временна нестабилност обаче могат да повишат „здравината“ на системата, нейната издръжливост и приспособимост към външни смущения, така че в крайна сметка дори да се превърнат в „двигател на еволюцията“. Така че когато чуем да се говори за „баланс в природата“, всъщност трябва да знаем, че става дума за вътрешната или присъщата „стабилност на естествените екосистеми“, която екосистемите успяват да поддържат именно защото работят „далеч от (термодинамичното) равновесие“. Всъщност балансираните или абсолютно стабилните системи (по модела на класическата механика), от друга страна, биха били твърде фиксирани и негъвкави, за да се приспособят към променящите се условия на околната среда и следователно лесно биха загинали. Това адаптивно и еволюционно предимство на структурно и поведенчески гъвкавите системи предполага, че тяхното развитие не може да бъде точно предсказано при наличие на външни влияния – именно това представлява и проблем за управлението на околната среда.

*11*Подобно объркване на термините се среща често, когато се говори за взаимоотношението между екология и икономика. Терминът „устойчивост“ (sustainability) често се използва само когато става дума за дълготрайни последици или мерки (в този смисъл екологичните щети също могат да бъдат „трайни“), докато „устойчивото развитие“ се характеризира с това, че даден ресурс (например дървесина или енергия) се управлява по такъв начин, че (а) може да се обновява непрекъснато (например чрез рециклиране на вече използвани материали или чрез повторно залесяване, за възстановяване на източника на горска дървесина), или ако (б) включва използване на ресурс, който е неизчерпаем (като слънчева или вятърна енергия).

6.1.2.5. Йерархия и хетерархия (равенство), възникване и разлики в мащаба

Вече посочихме, че в природата няма „център на контрола“, тоест няма нещо, което да балансира всички процеси. Централна власт не съществува, поне не и в съвременното демократично общество – има законодателна и изпълнителна власт, съдебна власт и администрация, полиция и армия, но освен тези политически и административни институции, които се подчиняват на принципа на „разделението на властите“, съществуват и икономически активни субекти, които действат относително автономно в рамките на законодателството и „свободния пазар“ на стоки и услуги, на който никой не би трябвало да доминира (стига да не се създадат монополи), поради което и развитието им често е „хаотично“. Съществуват и много културни институции (религиозни, научни, медийни, многобройни институции за изкуствата), които също водят свой собствен живот, който, макар често да зависи от държавно или корпоративно финансиране, следва свои собствени правила и се подчинява на свои собствени интереси. Разбира се, всички тези институции и участници се „наблюдават“ и си влияят взаимно в непрекъсната игра на „действие и противодействие“, иновации и провокации и прочие, но всички заедно изграждат един „течен микс“, в който никой няма абсолютен контрол и не задава тона на поведение. В демократичните социални системи обаче има не само самоорганизация и саморегулация, но почти навсякъде в значителна степен има и „външна организация“ – чрез регулации, норми, закони, както и по силата на обществения морал, включително принципите на „водещата култура“, утвърдена в много области.

„Нечовешката“ природна система е организирана по различен начин. В нея всичко се самоорганизира от самото начало под действието на еволюционните процеси, т.е. напълно несъзнателно и хаотично в резултат единствено на „случайни“ физически и (био)химични взаимодействия. Това обаче не означава, че в природата няма екологични структури („режими на реда“), които ограничават еволюционните процеси – съответното „еволюционно състояние“ (т.е. онова състояние, което вече е достигнато) ограничава възможните пътища, по които една екосистема може да се промени. Тази структурна стабилност или устойчивост на екосистемата трябва да се вземе предвид, когато хората се опитат да пренасочат „курса“ на развитие и действие на екосистемата. Всички природни системи имат присъщ „структурен консерватизъм“, който прави малко вероятно надделяването на иновациите (на мутации или „еволюционни тласъци“) (с изключение може би на „свръхкритични“ ситуации, когато е застрашен животът на цялата система). „Естественият ред“ на екосистемите (или на природата като цяло) включва не само „моделни решения“ (като летящия апарат на птиците и насекомите), но и йерархични структури, т.е. макронива, на които са подчинени микронивата. Всичко започва с индивидуалния организъм, който се диференцира на безброй нива на регулация и тук централната нервна система (например на бозайниците) формира само най-горната точка на тази йерархия.

По-ниските нива (напр. клетъчното ниво) обаче винаги се радват на определена „степен на свобода“, особено при обработката на информация (напр. относно количеството вода или метаболизма на вещества и енергия), така че метаболизмът на живите същества невинаги се „контролира“ само „отгоре“. Например може да се окаже, че „режисирането“ на надредните (макроструктурни) модели при реактивната обработка на необичайна информация, която предизвиква „стрес“ в организма, зависи до известна степен от променливостта на локално ефективни хетерархични структури, за да се намери подходящ „отговор“. В многопластовите системи винаги има много възможности.^*12* Сред необичайната информация, която може да бъде обработена хетерархично, е например „отрицателна“ (животозастрашаваща) информация, която се появява в случай на недостиг на жизненоважни вещества, което пък принуждава организма да предприеме „мерки на икономия“ или вътрешно преразпределение; тук се включва и „отговорът“ на увреда (например при заразяване с паразити), на които организмът трябва да реагира гъвкаво. Що се отнася до обхвата на възможните реакции на адаптация, невинаги е възможно да се правят точни прогнози – именно защото доминирането на установените йерархични модели на реакция може да бъде „нарушено“ от хетерархични процеси, така че развитието и поведението да се придвижат в неочаквана посока.

Теоретичното моделиране на системите в някакъв момент се сблъсква с поредното донякъде озадачаващо явление – възникването. Тоест специалните свойства на системите невинаги са резултат от свойствата на системните компоненти. „Свойства от спешен порядък“ възникват на по-ниските етапи на развитие в природата: например свойството течливост на водата (т.е. „разхлабеното“ натрупване на много водни молекули) не е резултат от свойствата на водорода или кислорода.^*13* Този процес на възникване важи в още по-голяма степен за комплексните екосистеми, подчинени на определени закони, които не се определят от нито един от участващите физични, химични или биологични компоненти. И тук може да ни помогне само емпиричният анализ на конкретното поведение в екосистемата. Едва след това „наслагваните характеристики“ на системата (по отношение на свойствата на компонентите) стават очевидни. „Нововъзникващите“ системни свойства не могат да бъдат разчетени от самите системни елементи, а само от тяхното взаимодействие, т.е. взаимодействията между системните елементи – което значи, че те са релационни свойства (но отново не на отделни взаимоотношения, а на отношенията в цялата релационна структура). Макар че от определена връзка при взаимодействието може да следва, че „връзките“ са подходящи (взаимодействието между пасищните животни например е различно от взаимодействето им с растенията), характерът на връзката зависи от околната среда на всички останали отношения. По този начин взаимодействията винаги се осъществяват в контекста на всички обстоятелства и влияния, на които са изложени, но едновременно с това самите те оказват влияние върху тези обстоятелства и влияещи им фактори.

С други думи, системите винаги образуват цялости, които са „нещо повече“ и са различни от съвкупността на техните части (елементи), така че трябва да ги разглеждаме от перспективата на „цялостта“. Този подход обаче носи определени методологически проблеми, тъй като анализът винаги изисква „изолиране“ на определени системни променливи, за да се наблюдава как промените в тях влияят върху поведението на различни други системни променливи. Едва когато някои „макроструктурни“ механизми и модели на правила в контекста на системата бъдат успешно изяснени, по-сложните вътрешни (вътресистемни) и външни (екологични) взаимодействия могат да се анализират като квазицялостни.

Компонентите на дадена екосистема често са комплексно структурирани – например организмите, които сами по себе си са системи – което значи, че често имат повече поведенчески проявления от очакваните. Под действието на макроправилата на системата обаче могат да се проявят само тези свойства на компонентите, които системата позволява или от които самите те се нуждаят, за да оцелеят в рамките на екосистемата (или в границите на комплекса от екосистема, околна среда, взаимодействия, мрежа) – колкото по-негъвкави са условията на системата и околната среда, толкова по-малко „степени на свобода“ остават за жизненоважните компоненти, които да осигурят тяхното съществуване. „Излишъкът“ от поведенческа комплексност обаче не се губи, а остава „латентен“.^*14* Ако екосистемата се озове в „критична“ ситуация, в която стабилността ѝ е застрашена (например ако достигнем „повратната точка“ на климатичните промени), ще настъпи известно „разхлабване“ на актуалното устойчиво състояние и ще възникнат взаимодействия между системните компоненти, които да разширят явния им поведенчески обхват (както и натиска върху тях да се приспособят). Затова е важно компонентите (организмите) да имат поведенчески резерв, чиято стойност за оцеляването им или т.нар. „еволюционна годност“ ще се тества по модела „проба-грешка“. В такива условия генетичните мутации също ще имат шанс да докажат ролята си за оцеляването на екосистемата. Всъщност става дума за една от онези стресови ситуации, при които „хетерархичните импулси“ могат частично или временно да нарушат господството на йерархичните структури на екосистемите – флуктуациите в структурата и поведението на подсистемите (организмите) при определени обстоятелства могат дори да доведат до промяна в макроструктурите на екосистемата, например когато някои видове получават необичаен превес над останалите видове в екосистемата, като по този начин променят характера на цялата екосистема^*15*

При „социално-екологичните системи“ ситуацията е малко по-различна – човекът, по силата на своя интелектуален потенциал, може дори да се сдобие с известна доза свобода и да се отдалечи от ограничаващите природни условия и да използва вродения си „излишък“ от когнитивен потенциал, за да разработи технологии, с помощта на които да трансформира или експлоатира естествената си среда. И макар този творчески излишък от човешка мисъл и способност за действие (напр. способността да използва достиженията на висшата математика) да е само случаен резултат от биологичната еволюция, той все пак дава на човека огромен потенциал за евентуално навлизане във всички налични местообитания на Земята, тоест възможност да подчини всички природни ресурси на своите интереси. Именно този потенциал прави от човека най-успешния биологичен вид на планетата. И именно този потенциал е истинската заплаха и за природата, и за самия човек.^*16*

Прогнозирането и управлението на развитието на екосистемата се затруднява и заради различните времеви скали, в които протичат екосистемните процеси (затова и ефективното възстановяване на горските насаждения и животинските популации отнема различно време), както и от кумулативните процеси (които могат да възникнат например при замърсявания и често трудно се спират) и периодични колебания (например в размерите на популацията на хищника и плячката) или климатичните събития (урагана „Ел Ниньо“). Макар че всички тези събития имат известна регулярност, дори те могат да бъдат предсказвани и моделирани само в определени граници и то по отношение на въздействието им. Но поне осигуряват рамката, в която „природният ред“ може да бъде разбран.^*17* И все пак познаването на универсалните природни закони далеч не е достатъчно, за да се разберат специфичните модели на поведение в комплексните екосистеми. Специфичните „правила на играта“, които определят структурата и функционирането на различните екосистеми, не успяват да надхвърлят рамките на природните закони, но и не могат да се сведат пряко до физиката и химията. И това е може би най-важният урок, който можем да научим от екосистемите.

*12*Дълго време се смяташе, че гените определят всичко, което се случва в организма. Различни клетъчни процеси обаче също оказват значително влияние върху функционирането на гените (например чрез сгъването на ДНК) и управляват реактивността между различните нива на регулация. Открити са и така наречените „епигенетични“ механизми, които, особено в ситуации на стрес, маркират (метилират) ДНК по определен начин, така че експресията на определени гени да се увеличи или намали. Тази епигенетична модификация на генната експресия може да бъде наследявана в продължение на няколко поколения, преди да изчезне отново.

*13*Способността на организмите неочаквано да придобият нови свойства, се наблюдава и при животни, които имат мозък – изведнъж се появяват психични свойства като съзнание, сетивно възприятие и емоции, които изискват материална основа (централна нервна система – като подсистема на организма), която не може да се наблюдава от невралните процеси отвън, тъй като те се разкриват само във вътрешния субективен опит на психиката. Все още никой не може да каже как мозъкът управлява психичните функции и преживявания, но тази загадка (т.нар. проблем „тяло-душа“) все още не е причина да се предполага съществуването на автономна психика, т.е. независима от физическото наличие на мозък, както се предполага ит редица религии. Примерът с възникването на психични характеристики при висшите същества показва, че комплексните системи са ни приготвили изненади. Дори на въпроса дали „животът“ също е възникващ феномен, досега никой не е отговорил убедително. Онова, което наблюдаваме емпирично, когато пристъпваме към природата отвън, като наблюдатели, винаги са само материални или енергийни явления, т.е. физически или химични явления и процеси. Притежават ли живите същества като такива (т.е. на предумствения етап) специфични свойства, които не могат да бъдат изведени от биохимията им? Свойства като самоактивност или самоопределение или дори „личен интерес“? Дали живите същества просто дават вид, че сякаш преследват някакви свои „цели“, а всъщност в тези случаи работят т.нар. „телеологични механизми“? Това са въпроси без отговор. Как животът и субективността възникват в определени организми – това е въпрос, който е отвъд (може би и по принцип) всякакво чисто материалистично разбиране за природата. В най-добрия случай можем да разберем корелациите и условните зависимости (например между невронните вериги и определени преживявания на съзнанието), но не и причинно-следствената връзка, която свързва обективните събития със субективните усещания.

*14*Изумителните стратегии за приспособяване на птиците, които привикват с живота в града, като търсят нови източници на храна (например тършуват из кофите за боклук, отварят алуминиевите капачки на бутилки с мляко или чупят ядки под преминаващи коли), показват какви възможности, особено що се отнася до способностите им за учене, имат по-интелигентните животни. Така нашите селища се превръщат в нови екосистеми не само за нас, хората, но и за нечовешките „опортюнисти“.

*15*Това нерядко се случва в човешките социални системи. Ако например една компания претърпи дисбаланс на икономическите показатели, който застрашава оцеляването ѝ на пазара, (формалните) управленски структури, които до този момент са се приемали за даденост, може да се разклатят, тъй като творческото въображение на служителите дори на по-ниските нива в корпоративната йерархията може да се окаже по-важно за оцеляването ѝ. „Неформалните взаимоотношения“ между служителите може да се окажат по-важни и традиционно слабата обратна връзка „отдолу-нагоре“ да се засили и учести, като така корпоративната система стане информационно по-прозрачна, а процесът на вземане на решения се отвори, в по-малка или в по-голяма степен. Често обаче се наблюдава и организационна намеса отвън, тъй като ръководството може да покани външна консултантска фирма да проучи възможностите за вътрешно преструктуриране (например спестявания и преразпределение).

*16*Не е лесно да се определи какво e „еволюционен успех“. Нима бактериите в почвата или многобройни видове насекоми, някои от които обитават Земята от милиони години, не са поне толкова успешни – ако не и по-успешни – колкото хората, които са тук от сравнително кратко време? Какво всъщност е „успех“ и дали той не се определя от продължителността на времето, прекарано на тази планета? Освен това „по-комплексната структура“ невинаги означава „екологично по-подходяща“ – та нали именно значителната ни биологична сложност може да доведе до унищожаването ни и да ни превърне в „застрашен вид“.

*17*Tрябва да се има предвид, че периодичните (т.е. редовно повтарящи се) процеси в екосистемите трябва да се разглеждат като свойства на еволюционните, податливи на разрушения гъвкави системи, които са по-променливи от периодичните процеси в „консервативните системи“ – такъв е например случаят със Слънчевата система, където планетите и спътниците им следват своите орбити много отблизо, така че слънчевите и лунните затъмнения могат да бъдат прогнозирани много точно.

6.1.3. Подходи за моделиране на социално-екологичните системи

Моделирането на взаимоотношенията между човека и природата в цялостна „социално-екологична система“ е много по-близо до реалното състояние в тази област, отколкото теоретичното моделиране, при което човешките социални системи се сравняват с екологичните системи. Причината е, че контрастът съответства на традиционната опозиция „култура срещу природа“. Според Никлас Луман комуникативните процеси в едно общество могат да бъдат описани като оперативно затворена система, по отношение на която природата – като цялостна екологична система (Gaia) формира само средата на обществото. Същевременно, от една страна, комуникацията вътре в обществото не е свързана с взаимоотношенията с природата, но пък от друга страна, хората, социалните „играчи“, са не само граждани на социокултурните общности, но и са природни същества. Погледнато по този начин – от антропологична гледна точка – природата не е само среда, тя осигурява онова пребиваване „в света“, което се подразбира от факта, че всички ние имаме тяло, т.е. всички ние сме биологични организми и трябва да се храним, защитаваме и обгрижваме, за да можем да съществуваме.^*18* От биологична гледна точка ние сме просто „висши животни“ със специални когнитивни и езикови способности, но имаме и „естествени потребности“, които можем да задоволим само материално. Начинът, по който се справяме със собствените си тела и с телата на другите хора, може да бъде осмислен или „трансформиран“ в рамките на културата, но телата ни си остават органични, т.е. „естествени неща“, които ние използваме в живота си, в работата си (независимо от всички технологии, които ни помагат) и чрез които и върху които упражняваме насилие (по време на война, при изтърпяване или прилагане на телесни наказания, при насилствени престъпления). И съвсем не на последно място, ние се нуждаем от храна, дрехи и подслон, за да оцелеем физически и да се радваме на материално и духовно благополучие. Използваме и услугите на медицината, когато се разболеем, както и спазваме физическа хигиена и се грижим за здравето си, за да не се разболеем. Всъщност нашето тяло, нашето естество е в самия център на социалния ни живот – включително при изпълнението на задълженията ни за общуване и дори когато използваме комуникационните технологии, които в крайна сметка остават свързани с телата ни.^*19* Нашата биологична природа е с предимство навсякъде: в работата и в сексуалността, в спорта, игрите и танците, в размножаването и майчинството.

С други думи, културните човешки системи винаги са били тясно преплетени с екологичните природни системи, защото самите ние сме екологично интегрирани природни същества. Следователно съвсем уместно теорията за „социално-екологичните системи“ разглежда човешките културни дейности като интегрирани във всеобхватната екологична система на планетата (дори когато по методологични и прагматични причини се разглеждат местни или регионални части от глобалната екосистема). И макар глобалната екосистема да може да бъде структурирана в отделни подсистеми (т.е. тя е подсистемно диференцируема) в човешко-културни системни групи, от една страна, и „чисто естествени“ екосистеми, от друга, които си взаимодействат помежду си, всъщност съществува само една „универсална“ социално-екологична система – планетата Земя. А коя е нейната околна среда? Тя е всичко онова, известно ни от една детска песничка: „Слънцето, Луната и звездите“. Същевременно обаче не всички неща в „Космоса“ са еднакво важни за екосистемата на Земята – най-важно вероятно е Слънцето, което осигурява светлина; след това е Луната, която регулира приливите и отливите; а накрая е космическото излъчване от електрически заредените частици, което, за щастие, се отразява до голяма степен от магнитното поле на Земята или се отклонява към полюсите, където често се появява прекрасното Северно сияние.^*20*

Очевидно е, че почти всички системи (особено тези в природния свят) са в крайна сметка теоретични конструкции – онова, което всъщност възприемаме в природата, са видимите взаимодействия, зависимости, корелации, причинно-следствени връзки и т.н. За да можем да „видим“ системите в този хаос, трябва да изградим системни модели, чиито граници с околната среда често са размити или плаващи. Когато става дума за изолиран пустинен оазис, е сравнително лесно да го възприемем като система, ограничена в пустинята. Но дори когато става дума за Ваденско море или някой атол, границите с откритото море не са толкова лесно разграничими. А особено трудно е при тропическата гора, която „плъзва“ навсякъде по краищата, така че не е възможно да се каже къде точно започва и къде свършва.^*21* И от колко дървета се състои и на какво разстояние са дърветата, които формират екосистемата на гората. Разбира се, науката може да очертае границите на дадена екосистема спрямо околната среда и тези граници не са произволни, а винаги се основават на определени критерии (т.е. следват определени емпирични показатели, общи дефиниции и прагматични аспекти), само че повече или по-малко ясни гранични линии са ни необходими навсякъде, където искаме да очертаем дадена „система“, чието поведение да можем да анализираме. Независимо дали сме прокарали правилно границите на нашата система (или тя е твърде широка, или твърде тясна), те имат практически измерения, т.е. зависят от успеха на прогнозните ни модели или от успеха на намесите ни в системата, ако всичко се развива точно както сме го прогнозирали. За целесъобразността на конкретен системен модел не се съди само по правилното пространствено разграничаване на системата, но и по наличието на всички релевантни фактори (всички параметри и променливи), така че да можем в крайна сметка да очертаем пълната картина на предполагаемата система в контекст.^*22* Според практиката в (естествените) науки обаче критерият за успех заменя критерия за истина – никой не може да каже какво представлява природата като такава, така че ние разчитаме на правдоподобността на нашите теоретични предпоставки и на успеха на експерименталните ни прогнози и компютърно подпомогнатите модели.^*23* Климатичните модели на Международната група за изменение на климата са добър пример, както и ранните сценарии за бъдещето в докладите на „Римския клуб“.

Ако някой реши да изведе един цялостен модел на теорията на социално-екологичните системи, първоначалната връзка система-среда ще се трансформира в цялостна връзка в света, в която човек може или трябва да се разглежда като културно действащ субект и в същото време като „обект“ (или по-скоро като компонент) на природата – човекът е по-скоро „играч“ по правилата на природата, отколкото неин господар и трансформатор (въпреки че се опитва да трансформира и експлоатира природата съобразно своите интереси). Но не бива да бъде противник на природата, тъй като в крайна сметка (подобно на всички останали) се подчинява на нейните закони. И не само в психическо и морално отношение, което винаги трябва да е подкрепено с емпирични факти – за чувствени същества като нас например дори етиката не може да се оттласне от физическите ни нужди, от нашата уязвимост и смъртност и да не ги постави като отправна точка за всички морални съображения. Тук се включват и моралните ни взаимоотношения с „нечовешките“ творения, с животните и дори с растенията, доколкото и те имат право на уважение поради своята физическа чувствителност на болка. По този начин социално-екологичното възприемане на цялостната реалност ще трябва да вземе предвид животинското и природно-етичното измерение, което значи, че философията също принадлежи към „интердисциплинарната среда“, в която битува теорията на социално-екологичните системи. Отношенията ни с природата винаги съдържат и етичен компонент – дори ако става въпрос само за опазване на природните ресурси. В контекста на света всичко е еднакво важно и с еднаква ценност – и нищо не е безсмислено, ограничено или излишно.^*24*

С други думи, човекът е само една от връзките в силно разклонената „верига от същества“ и не може нито да се откъсне, нито да се издигне над нея (дори ако някои религии и идеологии биха искали да го направи). А историята на човечеството е само момент от „голямата история“ на планетата Земя, която отчита и геоложките аспекти (напр. тектониката на плочите и образуването на скалите) и промените в климата, за да възстанови постепенното развитие на човечеството в хода на „глобалната история“. И дори ако пропонентите на теорията на социално-екологичните системи от време навреме сравняват човешката култура с природата при изграждането на модели – тъй като хората със своите специални потребности обичат да се съревновават с природата – това не променя факта, че социално-екологичният подход в своята същност е глобален системен подход (въпреки всички локални или регионални различия по определени въпроси).

Очаквано, съществуват множество определения на социално-екологичните системи (СЕС), от които тук ще споменем само вероятно най-сложното, което включва и аспектите на всички системи, разгледани по-горе: Съгласно това определение социално-екологичните системи са „комплексни приспособими системи със следните ключови характеристики: (1) интегрирани биогеофизични и социо-културни процеси; (2) самоорганизация; (3) нелинейна и непредсказуема динамика; (4) обратна връзка между социални и екологични процеси; (5) промяна на поведението в пространството (пространствени прагове) и времето (времеви прагове); (6) наследени поведенчески модели, чиито резултати се простират в много различни времеви мащаби; (7) нововъзникващи свойства; и (8) невъзможност за екстраполиране на информация от една социално-екологична система към друга“ (Delgado-Serrano et al., 2015). ^*25*

От 90-те години на миналия век досега са разработени множество подходи за моделиране и анализ на социално-екологичните системи, които няма да бъдат разглеждани подробно тук, въпреки че в тях се представят и анализират много различни аспекти на тези системи. Къминг (Cumming, 2014), който е и един от най-ранните пропоненти на теорията на социално-екологичните системи, предлага класификация на различните рамки на СЕС в пет категории, които следва да бъдат разгледани малко по-подробно, ако искаме да получим по-обобщаващ поглед. Той разграничава: „(1) рамки, ориентирани към хипотези; (2) рамки, ориентирани към оценка; (3) рамки, ориентирани към действия; (4) рамки, ориентирани към проблемите; и (5) рамки, ориентирани към теорията“.

Къминг се интересува и от „теоретичните рамки“, които според него трябва да отговарят на седем „критерия за оценка“, които по-долу са цитирани изцяло (Cumming 2014) – теоретичните рамки трябва да имат:

• 1.Социално-екологично ядро: Този критерий произтича от социалните и екологичните науки, но осигурява ясен начин за свързване на социалните и екологичните системи така, че да включва в достатъчна степен и двете дисциплини. На този критерий не отговарят тамките, включващи предимно икономическите аспекти, които се приемат за интердисциплинарни, тъй като се отнасят за екосистемни стоки и услуги, или пък рамките, създадени за екосистемите, които косвено включват антропогенни стимули за промяна на местообитанията. Изключени са и концептуални рамки, които предлагат общи модели за представяне на света в духа на интегралната теория, които обаче не предлагат нищо конкретно за моделирането на социално-екологичните взаимоотношения.
• 2. Емпирична подкрепа и режими на превод: Теоретичните рамки, които твърдят, че са научни, независимо колко елегантно са структурирани, трябва да са подкрепени от резултати от строго емпирични изследвания. Анализите, резултатите и заключенията трябва да бъдат изградени така, че да могат да бъдат повторени, поне приниципно, а различните учени в идеалния случай трябва да могат да стигнат до едни и същи заключения независимо един от друг. Критерият за емпирична подкрепа включва и критерия за фалсификация по Попър – трябва да може да се приложат примери, които опровергават наблюденията, изводите или емпиричните твърдения. Рамките трябва да включват и режими на „превод“, които да позволят теорията да бъде преведена в емпирични наблюдения и обратното. Теорията трябва да позволява разграничаване между значимите и неуместните наблюдения; и обратно, наблюдението трябва да осигури начин за разграничаване на значими и ирелевантни теории. Това не е възможно, ако предсказанията, които дадена теория прави, не могат да бъдат формулирани като изводи от проверими хипотези.
• 3. Механизми: Теоретичните рамки трябва да предлагат обяснение на причинно-следствената връзка. В идеалния случай те трябва да се основават на основните научни принципи или поне на широко възприети наблюдения и да отграничават ясно причината от следствието. Теоретичните рамки за социално-екологичните системи трябва да предлагат обяснения за комплексното поведение, наблюдавано в реалните социално-екологични системи. Системните описания, независимо дали се основават на елементи на системата, или на системно поведение, не осигуряват цялостна рамка за описание на въпросните системи.
• 4. Пространствено-времева динамика: Теоретичните рамки трябва да са в съгласие с динамичните аспекти на социално-екологичните системи и промяната във времето, както и с пространствената природа на социално-екологичните системи и пространствената вариативност.
• 5. Дисциплинарен контекст: Теоретичните рамки трябва да са свързани с предишни теоретични рамки и в идеалния случай да могат да обясняват техните слабости и / или да доказват достиженията им. Във физиката например теорията на относителността надгражда и разширява Нютоновата физика, вместо да я отхвърля или пренебрегва. Според нас изследванията на социално-екологичните системи страдат от прекалено много изолирано развиващи се теоретични рамки с твърде малко синтез между тях и твърде голяма липса на познания за предходните идеи.
• 6. Интердисциплинарност и трансдисциплинарност: Този критерий се основава на предходния – за осигуряване на дисциплинарен контекст, но разширява хоризонта. Теоретичните рамки на социално-екологичните системи трябва да могат да включват и да моделират връзките между взаимодопълващи се перспективи и различни епистемологични парадигми.
• 7. Посока: Теоретичните рамки трябва да осигуряват насоки за изучаване на социално-екологичните системи, като откриват пътя към нови емпирични изследвания, които да подобрят теоретичните ни разбирания за социално-екологичните системи.

Под „рамка“ може да се разбира „комплект модели“, които „не е задължително да са свързани с дедуктивната логика за обвързване на различни идеи (т.е. не е нужно да е налице аргумент, в който заключенията да произтичат от предпоставките)“. Такава „рамка“ например може да разглежда социално-екологичните системи като системи на взаимодействие между хората и природата, като различните подмодули се занимават предимно със социалните аспекти на социално-екологичните системи, като например вземането на решения в социалните мрежи. Строго погледнато, „рамката“ винаги е „метатеоретична схема, улесняваща организацията на диагностиката, анализа и предписанията“. Такива рамки са свързани с различни цели и никога не са „правилни“ или „грешни“. В това отношение те приличат на възгледите за света, които също не могат да бъдат „верни“ или „неверни“, тъй като именно те са тези, които определят критериите за оценка на твърденията. Това означава, че „рамките“ винаги определят епистемологичните условия, при които социално-екологичните системи могат да се наблюдават и анализират.

Нито една от съществуващите теории за социално-екологичните системи не покрива всичките седем критерия, така че Къминг посочва, че: „Разработването на по-силна теоретична рамка остава една от важните цели за теорията на социално-екологичните системи“ или „все още ни липсва единна основа на теорията на социално-екологичните системи“. Особено по отношение на епистемологията основните теории за социално-екологичните системи се различават съществено, тъй като отразяват собствените си епистемични предположения по различни начини, т.е. в различна степен осъзнават собствената си обусловеност. Тук често се забелязва и известна наивност в следването на избрания подход, т.е. липсва саморефлексия. Твърде малко внимание се отделя на „процесите, чрез които взетите решения оказват пряко влияние върху резултатите“. Според Къминг разработването на по-комплексна теория зависи от напредъка в следните три аспекта: „(1) разработване на по-добри стандарти и по-ефективни начини за оценка на качеството на изследванията на социално-екологичните системи, усилия за по-коректни анализи на социално-екологичните системи; (2) създаване на по-ясни връзки от конкретното към общото, като казусите допринасят за теоретичния напредък; и (3) разработване на по-добри режими на „превод“ въз основа на теоретични конструкции, така че да се създават препоръки за социално-екологични интервенции, които биха засилили желаните аспекти на социално-екологичната устойчивост“. Една от особеностите на социалните системи като компоненти на социално-екологичните системи е, че не само предположенията за естеството и разграничаването на социално-екологичните системи играят роля при анализа, но и резултатите от всеки анализ на социално-екологичните системи оказват влияние върху гледната точка на анализатора, така че всеки подходящ анализ на социално-екологичната система трябва да включва и анализ на направените предположения (т.нар. „самоанализ“). Тоест става въпрос не само за разработване и прилагане на математически формули за описание на природните явления, свързани със социално-екологичните системи, но и за методологичен образ на изследователя на социално-екологичните системи, който има определени знания, умения и интереси. Къминг с право пише: „Заради „социалната“ част на социално-екологичните системи ще трябва да се вземат предвид уникалните свойства на социалните системи и неизбежната субективност при анализа им“. Именно тук става очевидно онова, което нарекохме „конструктивизъм“ по отношение на изграждането на „социално-екологичните системи“: Емпиричното събиране на обективни данни и тяхното включване в определени епистемични и прагматични модели винаги свързва обективното със субективното, доколкото не може да има „независимо“ описание и обяснение на връзката между социалните и екологичните системи. Нашият практически интерес към природата, процесите в нея и онова, което тя ни дава, винаги ще влияят на теоретичния ни поглед върху нея.

Независимо от подхода, който ще изберем, винаги трябва да имаме предвид, че „екологичното познание и разбиране“ е резултат от взаимодействието между комплексните динамични екосистеми, от една страна, и адаптивните практики на управление и поведението на публичните институции и действието на социалните мрежи, от друга. Това е добре илюстирано на Фигура 1, която е дело на Колдинг и Бартел (Colding & Barthel 2019).

Фигура 1. Екологични знания и разбиране

Източник: Тази схема е модификация на схемата на Фолке и Беркес (Folke & Berkes 1998).

Рамките на социално-екологичните системи могат да имат много комплексна структура и практическото им изпълнение може да включва множество оперативни фази. Подходящ пример за проблемно-ориентирания подход към социално-екологичните системи е даден на Фигура 2:

Фигура 2. Пример за проблемно-ориентирана рамка: анализ на издръжливостта

Източник: Walker & al. (2002)

Това все още е относително елементарен пример, тъй като показва схематично само най-важните фактори на процеса на гарантиране на издръжливостта. Всяка задълбочена теория на социално-екологичните системи, която се стреми да обхване всички релевантни фактори, ще трябва да вземе предвид множеството променливи, чиято оценка и взаимодействие съвсем не са елементарни, особено когато става въпрос за провеждане на емпирични изследвания и формулиране и прилагане на управленски решения и мерки. По-долу са изброени някои от най-важните променливи (или фактори) (съгласно Partelow 2018: 36):

• Правила за оперативен избор
• Системи за право на собственост
• Норми, доверие, социален капитал
• История или минали преживявания
• Правителствени организации
• Икономическа стойност
• Пространствено и времево разпределение
• Предсказуемост на динамиката на системите
• Неправителствени организации
• Налични технологии
• Инвестиционни дейности
• Демографски тенденции
• Климатични модели
• Модели на замърсяване
• Самоорганизиращи се дейности
• Лобистки дейности

Въпреки че този списък съдържа избрани фактори, все пак създава представа за големия брой променливи, които трябва да бъдат взети предвид – и към които допълнително се добавя сложността на работата в мрежа и взаимозависимостите на всички тези променливи на социално-екологичните системи. Ще бъде трудно да се избегне опростяването на моделите в смисъла на „намаляване на реалната комплексност“; както и трябва да се има предвид, че те трябва да са придружени от съзнанието, че става дума за прилагане на конкретни мерки, чрез които връзката между човека и природата се „регулира“. Природата обаче рядко позволява и прощава такова опростяване, тъй като всичките тези елементи винаги присъстват и действат с всичките си възможности и функционалности едновременно. Следователно Търнър и колегите му с основание твърдят, че на практика трябва да се имат предвид „четири общи елемента на човешка намеса“, които могат да доведат до отрицателни последствия, а именно „опростяване, намаляване на естествената изменчивост, фрагментация и загуба на процесите в съседство и формулиране на твърди граници“ (Turner et al. 2001).

Това в голяма степен е вярно и ако в екосферата се наложи да бъдат създадени определени „защитени зони“: „В контекста на защитените територии например хората могат да намалят разнообразието на местообитанията, да събират животни или растения [...] или да издигат ограждения, които ограничават движението на населението“. Това може да има и драстични последици: „Екосистемите реагират на намесата и експлоатацията от хората често пъти неочаквано; например възникват огнища на вредители, пламват необичайно тежки пожари, горите изсъхват, плитките езера биват завзети от токсични водорасли.“ (Cumming & Allen 2017: 1710) Всички тези опасности са сериозно предизвикателство пред теориите за социално-екологичните системи и тук са особено важни три момента: „Тези аспекти [трябва] да включват: (1) повишено внимание към стабилността и устойчивостта на защитените зони и ландшафтите, в които се срещат; (2) по-ефективно отчитане на значението на пространствения контекст и мащаб за защитените територии и екосистемните услуги, които те предоставят; и (3) усилия за преструктуриране на защитените територии и начина, по който те едновременно определят и биват определяни от взаимоотношенията между хората и природата.“ (Cumming & Allen 2017: 1710). Цитираните автори създават схема, в която са представени реакциите на социално-екологичните системи, включително човешката намеса и реакциите на защитената зона:

Фигура 3. Системна перспектива за реакциите на социално-екологичните системи при управлението на защитените територии

Източник: Cumming & Allen 2017, p. 1711

Резултатите зависят, освен от взаимодействията и реакциите при управлението на защитените територии, и от допълнителни въздействия, които впоследствие влияят както върху вътрешната динамика, така и върху бъдещите резултати.

В последните десетилетия нараства съзнанието за комплексността на възможните въздействия върху екосистемата, които могат да се предвидят в ограничена степен. Именно това осъзнаване създаwa условия за развитието на теорията на социално-екологичните системи, която променя перспективата или парадигмата в екологичното мислене и особено при управлението на „защитените територии“: „Промяната в мисленето, свързана с появата и развитието на теорията на социално-екологичните системи, е свързана с отдалечаване от усилията за оптимизиране на производството и използване на по-малко „ефективни“, но по-приспособими и по-устойчиви начини за постигане на целите за опазване на околната среда и социално-икономическите цели.“ (Cumming & Allen 2017: 1711)

Ако се опитаме да определим централните компоненти на социално-екологичните системи, ще стигнем до следната примерна схема, която показва колко ограничено и в същото време комплексно е „социалното измерение“, свързано с „екологичното измерение“ (схемата е разработена за „екологична оценка“ на земеползването в тропическите райони на Амазония):

Фигура 4. Множество скали на взаимодействие

Източник: Цитирано от Gardner & al. 2013

В заключение, най-важните предизвикателства, с които се сблъсква всяка теория на социално-екологичните системи и чието преодоляване би било показател за успеха ѝ, само доказват необходимостта от такава теория в теоретичен и практически аспект – именно на основата на анализа на тези фактори можем да открием подходи, чрез които да управляваме адекватно социално-екологичните системи. Тези предизвикателства могат да бъдат обощени по следния начин:

„Някои от тях, които ни се струват с най-висок приоритет, включват: (1) разработване и работа с масиви от пространствени данни, като наличните в атласите, както и данните от дистанционните наблюдения, с цел по-добро разбиране на пространствената динамика и ролята на хетерогенността в защитените зони; (2) разработване на по-ефективна обща рамка за опростяване или анализ на взаимодействията на защитените територии със заобикалящите ги ландшафти, включително екологичните и социално-икономическите последици от това взаимодействие; (3) привеждане в съответствие на екологичните, социалните и икономическите процеси и взаимодействието между тях, особено там, където са възможни пространствени, времеви или функционални несъответствия между скалите (...); и (4) постигане на по-добро разбиране за това кога реакциите, които наблюдаваме при взаимодействието между елементите на социалната и екологичната система, са важни и кога могат да бъдат пренебрегнати, в по-малка или по-голяма степен.“ (Cumming & Allen 2017: 1713)

Тази глава имаше за цел запознае (не само младия) читател с теоретичните проблеми и предизвикателства пред теорията на социално-екологичните системи и да ги представи достъпно. Беше обяснено какво е „системното мислене“ и защо то е от първостепенно значение във всички сфери на съвременния живот и особено в контекста на социално-екологичните системи. Справянето с комплексността и разбирането на нелинейните процеси е от съществено значение, за да бъде сключен „новият договор“ между човечеството и природата и да можем да се надяваме на бъдеще, в което всички живи същества на планетата ще си струва да живеят.

*18*Наясно сме колко сложни са взаимоотношенията между системата и средата – когато някой говори за своята „среда“, обикновено има предвид своята жилищна или социална среда. В случая говорещият е нещо като „референтна система“, спрямо която се мсили всичко останало около него. Всъщност всяко живо същество е сложна органична система и всичко наоколо е част от неговата среда. От което следва, че средите са толкова, колкото и референтните системи, т.е. безброй.

*19*Фактът, че почти всичко в обществото ни е свързано с физическото, дори зависи от него, е нещо, за чието разбиране платихме доста висока цена по време на пандемията от коронавирус – днес трябва да спазваме „физическа дистанция“ помежду си и физическата близост все повече ни липсва; а и потенциално заразеното тяло на другия човек може да бъде заплаха.

*20*Що се отнася до останалата част от Слънчевата система и пространството на неподвижните звезди, тяхното съществуване е свързано предмино с екологичното развитие на Земята в историческа перспектива – когато например голям метеор удари земята (което в миналото причинява „голяма загуба“ на живот – при измирането на динозаврите в края на кредата преди около 65 милиона години). В сравнение със значителното влияние на вулканизма и на ледените епохи, някои от които са причинени от въздействието на земната орбита, другите влияния на по-далечните пространства върху историята на планетата ни са по-скоро незначителни или слаби. Дори можем да твърдим, че „космическият кораб Земя“ образува една до голяма степен затворена система, която почти никога или много рядко бива засегната от вселената извън Слънчевата система.

*21*Разграничаването на системна среда очевидно е най-ефективно, когато си имаме работа със структури, които са изградени като реалности „отдолу нагоре“: например в компании, социални групи или политически институции, при които има ясно разграничение между вътрешната организация („вътрешна среда“) и околната среда („външна среда“). Такива функционално недвусмислени граници всъщност се срещат само в природата, където дадено живо същество има собствена клетъчна мембрана (както е при едноклетъчните организми) или външна кожа (при хората), която го разграничава активно от средата, за да може организмът да е „автономен“ (дори и да не е самодостатъчен). Такава самопородила се „мембрана“ обаче не се открива в екосистемите.

*22*Това ще е трудно, като се има предвид, че повечето бактерии в почвите например все още не са изследвани. Все още не сме разбирали и всички механизми, които задвижват теченията в атмосферата или в океаните. Сухоземните и морските хранителни вериги също не са напълно проучени.

*23*За резултата от лабораторен експеримент, който потвърждава теоретичните предположения, не казваме, че е „верен“, а че „работи“.

*24*Дори когато човек следва последователна „антропоцентрична“ позиция по отношение на природата, т.е. ако оценява всички природни същества според стойността им за човека, без да им приписва специална вътрешноприсъща стойност, преките (първични) „задължения към себе си“ (по дефиницията на Имануел Кант) изискват спазване на косвени (или вторични) „задължения към природата“, тъй като унищожаването на природата води до унищожаването на човека. Жестокостта към животните, които са чувствителни на болка, също е в ущърб на „общия морал“ (по Кант).

*25*И една малко по-различна гледна точка: „Екологичните системи и социалните системи се отличават с контроли и прагове отдолу нагоре и отгоре надолу, с множество скали и нелинейна динамика.“ (Cumming & Allen 2017: 1712) Ето защо, човек се нуждае и от двата погледа – и от този отдолу, и от този отгоре – защото в комплексните системи йерархичните и хетерархичните структури винаги функционират заедно, така че се получава „самоорганизация“ в смисъла на взаимодействие „между процес и структура“.

6.2. Системни показатели

6.2.1. Организирано обучение чрез младежко образование

" Да засадим ябълково дърво. Време е."
Хоймар фон Дитфурт

„Младежкото образование си има собствени институции и история, отличава се с участието на млади хора и подкрепя ученето през целия живот. Традиционната идея за двата житейски етапа, които съвпадат или с придобиването, или с прилагането на образованието, отстъпва място на идеята, че организираното обучение не може да бъде ограничено в рамките на образователната фаза от първия житейски етап.“ (Deutscher Bildungsrat, 1973) Възможно ли е промените в околната среда да осигурят условия и подкрепа за обучението през целия живот? На първо място, житейската ситуация и житейският опит на по-възрастните хора са доста различни от тези на децата, тоест тук е необходима различна по идея и структура посредническа среда и философия, както е необходимо и самообучение. Затова е нужно да се изследват предпоставките и да се анализират внимателно онова, което младите хора притежават и с което могат да участват. (Tietgens, 1979: 25) По думите на Хорст Зиберт: „Младият човек трябва да може сам да определя целите, заради които учи.“

В този смисъл младежкото образование изисква имплицитно тълкуване на поведението на обществата в контекста на екологична криза и е тясно свързано с историческия опит в тази област. Целите трябва да се разглеждат като зависими от обществените интереси, но да не забравяме, че и обществените условия могат да се променят. „Следователно можем да кажем, че усилията за учене и постижения в условията на демократични (еманципиращи) структури могат да се реализират във всяка образователна област, която насърчава демократизацията – и обратно, че авторитарните структури за учене и постижения може да подкрепят технократските тенденции във всички области на образованието и особено в младежкото образование.“ (Strzelewicz, 1979: 134 и сл.) Така се оказва, че екологичното образование за младите хора прилага технократски и демократични образователни подходи. Доколко и как обаче те участват в преодоляването на екологичната криза (по Brumlik 1983: 406)? В този контекст обаче много по-често се споменават учебни цели, отколкото по-широки образователни тенденции. „Младежкото образование се отличава със собствени институции и история, с участието на млади хора и с подкрепата за ученето през целия живот. Традиционната идея за двата житейски етапа, които съвпадат или с придобиването, или с прилагането на образованието, отстъпва място на идеята, че организираното обучение не може да бъде ограничено в рамките на образователната фаза от първия житейски етап.“ (Siebert, 1972: 76) Зиберт (Siebert, 1972: 76) посочва три условия, свързани с младежкото образование:

• Началото му може да се проследи до научните дисциплини.
• Прилага емпиричен анализ на ситуациите на използване на съответните принципи и условия.
• Прави анализ на нуждите на адресатите.

Тези цели не могат да бъдат дефинирани научно, а до тях трябва да се достигне в процеса на социално договаряне, на фона на съответните исторически и обществени условия, като науката също трябва да участва в дискусията при анализ и преговорите. Това означава, че макар целите да водят началото си от научната дисциплина, те не са само научни. По-скоро се възприемат като приносни за обществения диалог, в който трябва да участват поне преподавателите и участниците в младежкото образование.

И тук са от значение три аспекта на екологията:

• Научният аспект: който включва преди всичко доказани факти, т.е. технико-биологичните знания.
• Философският аспект: в светлината на който се разглеждат естетическите и етичните въпроси.
• Политическият аспект: който поставя човешкото общество в центъра на взаимоотношенията между човека и природата.

„Екологията може да се определи като наука за взаимодействията между различните организми, между организмите и факторите на околната среда, действащи върху тях, и между различните фактори на околната среда. Под организми тук разбираме микроорганизмите, растенията, животните и хората.“ (Bick, 1987: 16 и сл.) Природата се разглежда като система, в условията на която се поддържа живота на хората. Хората обаче също са част от природата. Екологията като биологична наука разглежда природата като системна структура и фактор. (Odum, 1991: 43)

В този контекст можем да отграничим различни принципи на действие и организация.

Първият е йерархичната структура, т.е. последователност от функционални единици. В екологичната йерархия разграничаваме следните единици: организъм, популация, биоценоза, екосистема, ландшафт, както и биом, биогеографски регион и биосфера.

Вторият принцип е функционалната интеграция, при която всяко равнище на йерархията влияе на съседните равнища. (Odum, 1991: 43)

Третият принцип е хомеостазата – хомеостатичните механизми включват балансиране, действащи сили и рамки за управление.

Всички тези елементи обясняват защо дебатът за екологията с оглед на екологичната криза не бива да се съсредоточава само върху технологичните проблеми и постижения, разработки и описание на нанесените щети, а че за целите на критичния поглед е необходима „фундаментална дискусия за посоката на развитие на идентификационната и ориентационната криза“ в по-широкия контекст на усилията по изграждане на нов икономически и социален ред (Altner 1982: 16). Този процес предвижда и участието на индивида с неговите/нейните способности и умения, но и с критичен поглед към обществените структури. Екологията в този контекст зависи от описанието, което човекът прави на околната среда, от оценката на човека за околната среда и от действията му в условията на и спрямо околната среда.

6.2.2. Индикатори за устойчиво развитие

Първата стъпка е образованието за младите хора. Втората е да въведем индикатори за социално-екологична производствена среда в организираното обучение, което не може да бъде ограничено до образователната фаза в първия житейски етап и което включва анализ и на икономическите и екологичните проблеми.

Концепцията за устойчиво развитие играе ключова роля в усилията за гарантиране на бъдещето на човечеството през 21. век. След приемането на доклада „Брунтланд“ и Конвенцията от Рио от 1992 г. („Програма 21“) концепцията за устойчиво развитие придобива сериозно международно значение. Поради отговорността ни за осигуряване на социалните и материалните условия на живот на бъдещите поколения трябва да се постараем да се справим с икономическите, екологичните и социалните проблеми на настоящето и да вземем решения, които засягат цялото общество. Земеделието е от изключителна важност за глобалното устойчиво развитие, тъй като осигуряването на хранителни запаси, запазването на биологичното разнообразие и защитата на природните ресурси като почва, вода и въздух, са немислими без земеделието. Никой друг сектор на икономиката не е толкова тясно свързан с тези три елемента на устойчивостта.

В последните години дебатът за различните измерения на устойчивото развитие в селското стопанство бележи значителен напредък. Първоначалната отправна точка са изчерпателните анализи и описания на ситуацията с акцент върху защитата на природните ресурси и биологичното разнообразие. Проведе се и интензивен дебат за най-доброто и работещо определение на устойчивото земеделие – ако приемем, че устойчивостта е процес, а не просто етично понятие, трябва да формулираме индикатори за оценка на различните измерения на устойчивото развитие. И изборът на индикатори е важен по две причини. От една страна, трябва да бъдат определени подходящите мерни единици, чрез които да сравняваме устойчивото развитие в национален и международен план като основа за подготвянето и внедряването на споразумения както в икономиката, така и в областта на околната среда. От друга страна, индикаторите са абсолютно необходима предпоставка за осигуряване на устойчивото развитие на национално и международно равнище. Затова през последните години се наблюдават многобройни опити за установяване на подходящи параметри за оценка на устойчивото развитие при различни икономически или социални условия. Подобни параметри са формулирани в редица научни публикации, но в официалните документи на редица национални и международни организации (ООН, Организацията по прехрана и земеделие, Комисията за устойчиво развитие, Федералната агенция за околната среда и др.) също се четат редица предложения за отделни индикатори или цели индикаторни рамки за оценка на качеството на околната среда, земеделското производство или земеползването.

Настоящото проучване има следните цели:

• Представяне на актуалното състояние на дебата за оценката на устойчивото развитие в контекста на социално-екологичните системи.
• Критичен преглед на предложените индикатори от гледна точка на релевантността им, рамките за методическа валидация, възможностите за моделиране и възможностите за ограничаване на стойностите.
• Разработване на предложение за систематизиране и усъвършенстване на индикаторите.

6.2.3. Индикатори за оценка на социално-екологичните производствени ландшафти

Тези индикатори са резултат от общата оценка като ключов инструмент. Чрез методите за тестване отделните индивиди и общностите подобряват възможностите си да откликнат на възникналите социални проблеми и да се справят с икономическите и екологичните ограничения, за да подобрят екологичните и икономическите условия, с което да подкрепят социалната и екологичната устойчивост на усилията за изграждане на бъдещо общество, което да живее в хармония с природата.

Подходът включва семинари за „оценка на участието“, в рамките на които се организират:

• Дискусии
• Процедури за оценка по двадесет индикатора

Трябва да се направи сравнение на индикаторите, използвани в миналото, и да се очертаят някои аспекти на процеса по оценяване, за да се разбере значението на индикаторите. В този процес се използват две основни понятия:

• 1. Социално-екологични производствени ландшафти
• 2. Гъвкавост

6.2.4. Социално-биологично производство

Животът и дейността на хората влияят върху повечето екосистеми заради производствените дейности, сред които е и земеделието. Тези влияния често се оценяват като вредни за околната среда, но някои взаимодействия между човека и природата все пак може да са полезни за опазване на биологичното разнообразие.

„В продължение на години местните общности по целия свят се стремяха да се приспособят към околната среда, което доведе до създаването на уникални и устойчиви естествени ландшафти, включително морски ландшафти, които осигуряват на хората храни и горива и услуги за пречистване на водите и плодородни почви, както и среда за живеене и прехрана на разнообразни животински и растителни видове. Естествените ландшафти, включително морските ландшафти, се отличават с голямо разнообразие и отразяват уникалните местни, климатични, географски, културни и социално-икономически условия на различните области. Същевременно обаче те са и динамични биокултурни мозайки от местообитания, земя и морски ландшафт, като взаимодействието на човека с ландшафта може да доведе до увеличаване на биологичното разнообразие и да осигури на хората онези стоки и услуги, които са им необходими за поддържане на благосъстоянието им.“ (UNU-IAS, 2014: 2)

Такива местообитания се наричат „социално-екологични производствени ландшафти“ (SEPLS), като целта на формирането им е да се опази биологичното разнообразие и да се предоставят екосистемни услуги на местните общности.

„Бързият ръст в търсенето на храни и други стоки от страна на хората и дълбоките промени в социално-икономическите системи вследствие на индустриализацията, урбанизацията и глобализацията превърнаха редица производствени сектори в интегрирани системи, които изискват интензивно използване на външни суровини като химически торове, пестициди и хербициди. Тази дейност води до загуба на гъвкавост и устойчивост в производствените райони до степен, която застрашава благосъстоянието на хората поради деградацията на природните ресурси и отслабването на екосистемните услуги.“ (UNU-IAS, 2014: 2)

6.2.5. Издръжливост

Освен че са подложени на влиянието на извънредни събития – екстремни метеорологични явления като горски пожари, суши и краткосрочни бурни климатични явления, екосистемите страдат и от постепенните, но трайни промени в климата и социално-културните практики и институционални структури. Социално-екологичните системи трябва да се променят дотолкова, че отделните индивиди и общности да могат да устоят или да се възстановят от уврежданията на екосистемата. Капацитетът им за подобно развитие е известен като „издръжливост“. Така системите могат да осигуряват дългосрочни екосистемни услуги и устойчиви производствени системи, които да са от полза както за местните общности, така и за изпълнение на глобалните цели за устойчиво развитие.

Социално-екологични производствени ландшафти се защитават с помощта на местните общности, което е гаранция за дългосрочното им оцеляване под управлението на общността. Така те се възползват от ефективно управление и природни ресурси, а биоразнообразието гарантира и устойчивостта им като система. На този фона редица общности се сблъскват с все по-сериозни предизвикателства по поддържането на тези ландшафти и социалните и екологичните процеси, свързани с тях, на фона на бързите и взаимосвързани промени в социално-икономическите системи, които се ускоряват и поради засилването на климатичните промени и деградацията на екосистемите. Общностите са първичните управители на процесите и ресурсите, затова и трябва да затвърдят управленските си практики и институционален капацитет, да действат иновативно и да се приспособят към промените, като възстановят или укрепят социалната и екологична устойчивост на естествените ландшафти и морските ландшафти.

Устойчивостта на социално-екологичните производствени ландшафти е резултат от действието на екологични, социални, културни и икономически системи, които са динамично и синергийно свързани. За подобряване на екосистемните услуги може да се въведат нови методи за управление на природните ресурси и на разнообразието от биологични видове и култури. По-голямата устойчивост на агро-екосистемите изисква да се приложат някои решения относно достъпа и справедливостта, като например дейности в подкрепа на ролята на жените в културата, производството и търговията.

Управлението на взаимозависимите социални и екологични системи изисква способност за управление на комплексността и постоянна адаптация. Такива умения са нужни на селските общности, които зависят от продуктите и услугите, предлагани от природните ландшафти. Индикаторите за устойчивост са предназначени за използване при планирането, изпълнението, наблюдението и оценката на производството и управлението на ресурси. „Знанията и опитът, придобити от тези дейности, могат да бъдат използвани за осигуряване на местни визии и стратегии за устойчиви природни ландшафти и продуктивни екосистеми като принос към общите политики и програми, които влияят върху устойчивостта на поминъка на общността и планирането с цел опазване на природата и ресурсите“. (UNU-IAS, 2014: 8)

6.2.6. Повече за индикаторите

Усилията за подобряване на издръжливостта на местните общности се подкрепят от информацията за и разбирането на състоянието и промените в естествените ландшафти, включително морските ландшафти. Тази гъвкавост е комплексен и многостранен процес, който трудно се измерва. Наборът от инструменти е част от подход за наблюдение на социално-екологичните производствени ландшафти, които проследява промените по набор от индикатори, които определят общата мярка за устойчивост на социално-екологичните производствени ландшафти.

„Издръжливостта на социално-екологичните производствени ландшафти се измерва чрез проследяване на двайсет индикатора, обхващащи различни аспекти на основните системи – екологични, селскостопански, културни и социално-икономически. Те включват както качествени, така и количествено измерими индикатори, чиито стойности се измерват въз основа на наблюдения, споразумения, възприятия и опит, придобити и упражнявани от самите местни общности. Тези индикатори трябва да се използват по гъвкав начин и да бъдат адаптирани към специфичните естествени ландшафти, включително морските ландшафти, и общностите, свързани с тях.“ (UNU-IAS, 2014: 9)

Ако искат да разширят социално-екологичните производствени ландшафти, които се проследяват по формулираните индикатори, членовете на местните общности сами трябва да идентифицират района, от който зависи оцеляването и препитанието им. Обикновено това включва и схемата за земеползване, по която общностите получават нужните им продукти и услуги – това значи, че те зависят пряко или косвено от тях. Същевременно обаче те оказват пряко влияние върху ресурсите, т.е. поддържат взаимоотношения, които влияят върху естественото биологично разнообразие. Социално-екологичните производствени ландшафти може да имат административни граници – например национален парк, национални граници или географски граници – водосборен басейн, както и да зависят от други фактори.

Индикаторите имат за цел да определят елементите, които са от съществено значение за издръжливостта на социално-екологичните производствени ландшафти, като осигурят рамка за общността да обсъжда и анализира социално-екологичните процеси (UNU-IAS, 2014: 9). „Става дума за жизненоважни цели за живота и развитието като продоволствената сигурност, устойчивостта на селското стопанство, институционалното и човешкото развитие, предоставянето на екосистемни услуги и опазването на биологичното разнообразие, укрепването на организациите на общностно и географско ниво и организация на средата за постигане на справедливост и устойчивост. Обсъждането на показателите в общностите стимулира обмен на знания и анализи, които са ключови фактори за създаването на социален капитал за формиране, планиране и управление на средата, и насърчава усилията на общността да овладее този процес.“ Периодичното използване на тези индикатори позволява оценка на напредъка към целите за развитие и устойчиво управление и за идентифициране на приоритетните действия за иновации и адаптивно управление на местните общности. (UNU-IAS, 2014: 9)

Индикаторите предоставят информация за местните общности и други заинтересовани страни в следните области:

• Оценка на издръжливостта на социално-екологичните производствени ландшафти. Индикаторите осигуряват аналитична рамка за оценка на издръжливостта и състоянието и промените в социално-екологичните производствени ландшафти. Те се определят и измерват в понятия, които са лесни за разбиране и използване от местните общности и могат да бъдат приспособени за целите на анализа. Чрез оценка на текущите условия и тенденции в различни аспекти на социално-екологичните производствени ландшафти потребителите могат да осъзнаят устойчивостта като многоизмерна цел.
• Подкрепа за усилията за разработване и прилагане на стратегии за укрепване на издръжливостта. Индикаторите могат да помогнат за идентифициране и проследяване на социални процеси, институции и практики за земеползване, земеопазване и иновации, които са част от приспособимостта и способността за промяна на дадена устойчива система. Чрез преглед и анализ на резултатите от оценката общностите могат да разберат върху кои области и фактори да се фокусират, включително върху кои компоненти на земеделското биоразнообразие, продоволствената сигурност, екосистемните услуги, поминъка, управлението и други.
• Подобряване на комуникацията между заинтересованите страни
• Овластяване на общностите да вземат решения и да упражняват приспособимо управление.
• Използването на индикатори улеснява непрекъснатия процес на обсъждане и участие на местните общности в процеса на установяване какво работи и какво – не. Този модел на приспособяемо управление насърчава хората, живеещи в съответните социално-екологични производствени ландшафти, да се чувстват ангажирани в процеса и ги насърчава да предприемат действия за създаване и изпълнение на съответните политики. Използването на индикаторите като рамка за дискусия спомага за постигане на консенсус относно мерките, които трябва да се вземат, за да се изгради или подобри издръжливостта на целия ландшафт и за да се вземат решения и да се пристъпи към тяхното изпълнение. (UNU-IAS, 2014: 9)

6.2.7. Кой може да използва индикаторите?

Въпреки че индикаторите са предназначени предимно за използване от местните общности, те могат да бъдат ценни инструменти и за други участници като неправителствени организации, агенции за развитие и политически организации. Индикаторите могат да бъдат полезни и за изследователите, които искат да разберат социално-екологичните производствени ландшафти и по какъв начин общностите възприемат естествените ландшафти, включително морските ландшафти. Посредници могат да се намесят, когато общностите се затрудняват с използването на индикаторите.

По-долу се дават някои съвети за възможното използване на индикаторите от различните потребители.

Местни общности:

Работете за подобряване на разбирането на социално-екологичните производствени ландшафти (например за установяването на условията за и предизвикателствата пред функционирането им) сред и извън членовете на общността.

Идентифицирайте приоритетните проблеми и мерки за поддържане на социално-екологичните производствени ландшафти, които ще са полезни за гарантиране на поминъка и благосъстоянието, и оценете усилията на общността до момента.

Помогнете за укрепване на доверието и социалния капитал в общностите и за разрешаване на възможни конфликти.

Информирайте политиците, донорите и другите заинтересовани страни за положението в социално-екологичните производствени ландшафти, както и в кои области е нужна повече и по-ефективна подкрепа.

Обменете опит с общини, които вече са използвали индикаторите, с неправителствени организации и агенции за развитие, които изпълняват проекти в подкрепа на социално-екологичните производствени ландшафти:

Работете за подобряване на разбирането за устойчивост от гледна точка на местните общности.

Насърчавайте участието.

Наблюдавайте и оценете проекти за поддържане на устойчивостта и опазване на биологичното разнообразие и идентифициране на областите, които се нуждаят от подкрепа.

Поддържайте ефективна комуникация с политиците и донорите относно ситуацията в социално-екологичните производствени ландшафти и областите, в които е нужна подкрепа.

Политиците и работещите по проекти трябва да се стремят към:

По-добро разбиране на местните условия и местните общности.

Подобряване на комуникацията с местните общности.

Определяне на областите, в които може да се окаже по-ефективна подкрепа, включително при планирането и реализацията на политиките, както и в хода на други процеси по вземане на решения.

По-добра съгласуваност по въпроса за местоположението на реализацията на проекти чрез прилагане на обща аналитична рамка и инструменти за установяване на нуждите по места.

Изследователите имат за цел да:

Подобрят многоизмерното разбиране на местните условия от гледна точка на местните общности.

Осигурят по-задълбочено разбиране за устойчивостта чрез изследване на резултатите от анализа на състоянието на различни среди и местообитания.

Да идентифицират пропуските в научните изследвания.

Подходите с проследяване и измерване на индикатори се използват в различни сектори и условия:

Използват се на глобално и национално равнище в мониторинга на напредъка на изпълнението на конкретни цели и задачи. Около 100 индикатори се проследяват при наблюдение на напредъка по изпълнението на Стратегическия план за биологично разнообразие (2011 – 2020) и целите за биологично разнообразие от срещата в Аичи, приети в рамките на Конвенцията за биологично разнообразие на Конференцията на партиите (COP 10) в Япония през 2010 г., за да се осигури рамка за действие на всички заинтересовани страни за опазване на биологичното разнообразие и подобряване на ползата от него за хората. Индикаторите за изпълнение на Целите за развитие на хилядолетието са 60 – чрез тях се измерва напредъкът към постигането на осемте Цели за развитие на хилядолетието (ЦХР), които трябва да бъдат постигнати до 2015 г. в рамките на усилията за борба с крайната бедност. На Форума на Г-20 в Рио през 2012 г. Организацията на обединените нации се съгласява да разработи набор от цели за устойчиво развитие (ЦУР), които да бъдат приети през 2015 г.

Индикаторите трябва да са количествено измерими, като в същото време обобщават данни в по-голям пространствен мащаб, и да бъдат сравними в пространството и времето на национално и глобално равнище. Индикаторите трябва да са научно валидни и обективни, като оценката често се извършва от експерти. За разлика от тези общи индикатори за напредъка на международно равнище, индикаторите за устойчивост на социално-екологичните производствени ландшафти са предназначени да се използват на местно равнище и включват както качествени, така и количествено измерими фактори. Измерването се основава на наблюденията, възприятията и опита на самите местни общности.

Тези локални наблюдения могат да бъдат допълнени от научни данни и информация от глобални и национални наблюдения и масиви от данни, както и от предишни проучвания. Необходимо е обаче и включването на външни данни в базата, събирана в местни условия. Индикаторите в този пакет осигуряват рамка за местните общности да обсъждат както текущите условия за поддържане на устойчивостта, така и потенциалните области за подобрение като част от процеса на приспособимо управление. По този начин местните общности могат да предприемат бързи и ефективни действия за укрепване на устойчивостта на производствените ландшафти и морските ландшафти. Така се осигурява и последователен процес по наблюдение на издръжливостта на естествените ландшафти и морските ландшафти с цел прилагане на мерки за отстраняване на компоненти и фактори, които подкопават устойчивостта. (UNU-IAS, 2014: 9)

Индикаторите за издръжливост на социално-екологичните производствени ландшафти частично се припокриват и допълват някои от общите индикатори. Устойчивите ландшафти, получени в резултат на изпълнението на индикаторите и прилагането на мерките, произтичащи от тях, също допринасят за постигане на глобалните и националните цели като например целите, определени в Конвенцията за биологичното разнообразие (целите за биологичното разнообразие от Аичи, и целите в националните стратегически планове за действие в защита на биологичното разнообразие) и Международния договор за растителните генетични ресурси за прехрана и земеделие на Организацията по прехрана и земеделие. Индикаторите за издръжливост на социално-екологичните производствени ландшафти и морските ландшафти и инструментите за измерването им са разработени в сътрудничество в рамките на Международното партньорство за инициативата Сатояма (IPSI).

Като международна платформа, отворена за организации, занимаващи се със социално-екологични производствени ландшафти, IPSI се стреми да насърчава сътрудничеството при изпълнението на съответните мерки, както и на други дейности, планирани в рамките на инициативата. Към днешна дата в рамките на IPSI са стартирали над 20 дейности за съвместна работа, включително по инструментите и индикаторите (UNU-IAS, 2014: 9), които са възприети от Bioversity International, Института за глобални екологични стратегии (IGES), Програмата на ООН за развитие (ПРООН), и са изпълнявани от Института за съвременни изследвания на устойчивостта при Университета на ООН (UNU-IAS) (UNU-IAS, 2014: 9).

Критиките по отношение на сътрудничеството са свързани с колебанието дали взаимната подкрепа не нарушава конкурентността. Въпреки че този дебат е много сложен и всеобхватен (например засяга и проблемната тема за увеличаването на собствения капитал), от икономическа гледна точка съществуват редица причини да се доверите на тази форма на застраховка и да се конкурирате с акционерните дружества.

6.2.8. Пакет от 20 индикатора^*26*

(1) Разнообразие на естествените ландшафти и морските ландшафти

Естествените ландшафти, включително морските ландшафти, се формират от действието на разнообразни естествени екосистеми (сухоземни и водни) и действията по земеползване.

Примери:

Естествени екосистеми: планини, гори, пасища, влажни зони, езера, реки, крайбрежни лагуни, устия, коралови рифове, морски тревни ливади и мангрови гори.

Земеползване: домашни градини, обработваеми ниви, овощни градини, (сезонни) пасища, сенокосни земи, аквакултури, горски и агролесовъдни стопанства, напоителни системи, канали, кладенци за вода.

(2) Защита на екосистемата

Зоните в естествените ландшафти и морските ландшафти са защитени по силата на екологичното и / или културното си значение.

Забележка: Защитата може да бъде официална или неофициална и да включва традиционни методи като обособяване на свещени места например.

Примери:

Защитени природни резервати, национални паркове, пустинни зони, защитени обекти на културното наследство, защитени територии със значение за общността, защитени морски зони, зони с ограничена употреба, свещени места, пасищни резервати, зони, за които важат правила и разпоредби за изключване на външни лица от (сезонното) използване на природните ресурси и др.

(3) Екологични взаимодействия между различните компоненти на естествените ландшафти и морските ландшафти

При управлението на природните ресурси се вземат предвид екологичните взаимодействия между различните компоненти на естествените ландшафти, включително морските ландшафти.

Примери:

Площи, предназначени за опазване или възстановяване, зони за контролирано опрашване, контрол на вредителите, циклизиране на хранителни вещества и подкрепа за увеличаване на популацията на животните. Горите защитават водоизточниците и осигуряват продукти за фураж, лекарства и храна. Селскостопанските дейности могат да засегнат други части на ландшафта. Защитата в определени морски зони може да доведе до увеличаване на морските популации в други риболовни зони (ефект на преливане).

(Възстановяване на естествените ландшафти и морските ландшафти

Естествените ландшафти и морските ландшафти имат способност да се възстановяват от екологичния стрес и щети.

Примери:

Огнища на вредители и болести; екстремни метеорологични явления като бури, екстремни студове, наводнения и суши; земетресения и цунами; горски пожари.

(5) Разнообразие на местната хранителна система

Храните, консумирани в рамките на естествените ландшафти, включително морските ландшафти, включват храни, отглеждани в местни условия, събрани от местни гори и / или уловени в местни води.

Примери:

Зърнени храни, зеленчуци, плодове, ядки, диви растения, гъби, горски плодове, месо от домашни животни, мляко, млечни продукти, месо от диви животни, насекоми, риба, водорасли и др.

(6) Поддържане и използване на местни културни сортове и породи животни

Домакинствата и / или общностните групи поддържат разнообразие от местни културни сортове и породи животни.

Примери:

Хранилища за семена, експерти животновъди, животновъдни групи, домашни градини, общински банки за семена.

(7) Устойчиво управление на общите ресурси

Примери:

Регламенти за паша; квоти за риболов; устойчив туризъм; контрол на бракониерството в дивата природа, на незаконната сеч и на добива на горски продукти.

(8) Иновации в селското стопанство и консервационни практики

Разработват се, въвеждат се и се усъвършенстват нови практики в земеделието, рибарството и горското стопанство и / или се съживяват традиционни практики.

Примери:

Предприемане на мерки за опазване на водата, например капково напояване или водосбор; диверсификация на земеделските системи; въвеждане или повторно въвеждане на устойчиви на суша или соленост култури; биоземеделие; терасиране; възстановяване на местни видове; преместване и циклично използване на пасищата; залесяване; презасаждане на корали, морска трева и мангрови гори; риболовни селища; методи за селективен риболов.

(9) Традиционни знания, свързани с биологичното разнообразие

Местните знания и културни традиции, свързани с биологичното разнообразие, се предават от старейшините и родителите на младите хора в общността.

Примери:

Песни, танци, ритуали, фестивали, истории, местна терминология, свързана със земята и местните биологични видове; специфични познания за риболова, засаждането и събирането на реколтата, както и за обработката и приготвянето на храни; специфичните знания може да станат част от учебните програми.

(10) Документиране на знанията, свързани с биологичното разнообразие

Биоразнообразието в естествения ландшафти, включително морския ландшафт, включително в земеделието, и знанията, свързани с него, се документират, съхраняват и предоставят на членовете на общността.

Примери:

Регистри на традиционните знания; системи за класификация на ресурсите; регистри на биоразнообразието в общността; полеви училища за фермери; животновъдни групи; групи за съвместно управление на пасища; мрежи за обмен на семена (търгове на животни и изложби на семена); използване на сезонни календари.

(11) Знанията на жените

Знанията, опитът и уменията на жените често са свързани с околната среда и са обект на уважение в общността. Жените често имат специфични знания, опит и умения, свързани с поддържането на биоразнообразието, неговото използване и управление, които са различни от тези на мъжете.

Примери:

Знания, умения и опит в производството на определени култури; събиране и използване на лечебни растения; грижа за животните.

(12) Права по отношение на управлението на земя / вода и други природни ресурси

Правата върху земята / водите и другите природни ресурси са ясно определени и признати от съответните групи и институции, например правителства и агенции за развитие. Признаването може да бъде официализирано по силата на политики и закони и / или на обичайното право.

Примери:

Групи за земеползване; комитети по горско стопанство в общността; групи или общности за съвместно управление.

(13) Общностно управление на естествените ландшафти, включително морските ландшафти

За ефективно управление на ресурсите на естествените и морските ландшафти и местното биологично разнообразие са необходими мерки от способни, отговорни и прозрачни местни институции.

Примери:

Организации, правила, политики, разпоредби и мерки за прилагане, насочени към управлението на ресурсите; традиционни власти и обичайно право; договорености за съвместно управление, например съвместно управление на горите, между местното население и правителството.

(14) Социален капитал под формата на сътрудничество при управлението на естествените ландшафти и морските ландшафти

Лицата, които са членове на общностите, както и самите общности са свързани и координирани в мрежи, чрез които се управляват ресурсите и се обменят материали, умения и знания.

Примери:

Групи за самопомощ; обществени клубове и групи (женски и младежки групи); междуобщностни мрежи; асоциации и федерации, упражняващи дейности, свързани с управлението на природните ресурси.

(15) Социална справедливост (включително равенство между половете)

Правата върху и достъпът до ресурси и възможности за образование, информация и вземане на решения са справедливо разпределени между всички членове на общността (включително жените), домакинствата, общностите и отделните райони.

Примери:

Планински и равнинни общности; членове на общността, принадлежащи към различни социални или етнически групи; мненията и предпочитанията на жените се вземат предвид при вземането на решения в домакинството и на срещите в общността, където се вземат решения за колективни действия.

(16) Социално-икономическа инфраструктура

Социално-икономическата инфраструктура трябва да отговаря на нуждите на общността.

Примери:

Училища, болници, пътища и транспорт; достъп до безопасна питейна вода; пазари; електрическа и комуникационна инфраструктура.

(17) Здравето на човека и условията на околната среда

Общото състояние на човешкото здраве в общността е задоволително в контекста на условията на околната среда.

Примери:

Отсъствие или честота на заболявания; честота на огнища на болести, които засягат голям брой хора; липса / наличие на стрес за околната среда като замърсяване, липса на чиста вода, излагане на екстремни метеорологични явления.

(18) Разнообразие на доходите

Хората, обитаващи естествения ландшафти, включително морския ландшафт, са ангажирани в различни дейности, които им осигуряват устойчиви доходи.

Забележка: Разнообразието на икономическите дейности може да помогне на домакинствата в случай на неочаквани кризи, бедствия, промени в условията на околната среда и др.

(19) Препитание, основано на биологичното разнообразие

По-добрите условията за осигуряване на препитание в естествените ландшафти и морските ландшафти са свързани с иновативното използване на разнообразието от биологични видове в местната общност.

Примери:

Занаяти с използване на местни материали, например дърворезба, кошничарство, рисуване, тъкане и др.; екотуризъм; преработка на местни храни, пчеларство и др.

(20) Социално-екологична мобилност

Домакинствата и общностите са достатъчно мобилни, за да се възползват от промените в производствените възможности и да избегнат деградацията и прекомерната експлоатация на земята и природните ресурси.

Примери:

Преместване на практики по култивиране и сеитбообръщение; възможност за редуване между земеделие и пастирство / риболов; сезонна миграция на пастири; изместване на риболовни терени; поддържане на резервни зони за трудни периоди.

*26* Източник: Ръководство за индикаторите за устойчивост в социално-екологичните производствени ландшафти и в морските ландшафти (2014).

6.2.9. Образованието като фактор

„Сближаването и социалното развитие на нашето общество, нашият просперитет и конкурентоспособността на икономиката ни все повече зависят от образованието. Образованието е решаващият фактор както за бъдещето на страната ни, така и за пълноценното реализиране на възможностите на всеки отделен човек.“ (Коалиционно споразумение от 11 ноември 2005 г.)

Наред с образованието обаче, решаващо е и разбирането на по-широкото понятие за култура: „Комитетът смята, че културата, за целите на приложението на член 15, параграф 1, буква а), включва, inter alia, начина на живот, езика – устен и писмен, литературата, музиката и песенното изкуство, невербалната комуникация, религията или системите от вярвания, обредите и церемониите, спорта и игрите, методите на производство или технологиите, естествената и изкуствената среда, храната, облеклото и формите на подслон, изкуствата, обичаите и традициите, чрез които хората, отделни групи от индивиди и общности изразяват своята хуманност и значението, което придават на своя живот, и изграждат своя мироглед, който отразява срещата им с външните сили, влияещи върху живота им. Културата оформя и отразява ценностите, свързани с благосъстоянието и икономическия, социалния и политическия живот на индивидите, групите от индивиди и общностите.“

Това разбиране за култура включва не само изкуството и литературата, но и начините на живот, ценностите, традициите и вярванията. Принципът на културното многообразие има централна роля в този контекст: „Защитата на културното многообразие е етичен императив, неотделим от зачитането на човешкото достойнство. То предполага ангажираност с правата на човека и основните свободи и изисква пълното прилагане на правото на достъп до култура. То включва не само изкуството и литературата, но и начина на живот, основните човешки права, ценностните системи, традициите и вярванията.“